Синдромът “едно дете”

Нямам представа дали терминът, който въвеждам в заглавието, съществува в науката за човешкия характер, или дали поне има приближаващ се по смисъл до него научен термин. Няма никакво значение, защото смятам наблюденията си върху този синдром за доста задълбочени и в този смисъл изводите, направени от тези наблюдения – също за дълбоки и верни. Синдром “едно дете” аз наричам определена съвкупност от черти на характера и поведението на хора, които нямат братя и сестри и са единствено дете в семейството. Разбира се, започвам да излагам наблюденията си върху този синдром с уговорката, че всяко правило си има изключение, тоест отличителните за синдрома особености на характера и поведението в никакъв случай не се отнасят до всички представители на групата “едно дете”. Първата отличителна черта на този синдром е егоизмът – понякога умерен, но по-често неумерен. Обикновено единствените деца в семейството са свикнали да бъдат център на вниманието и да не делят нищо с никого. На един по-късен етап този модел от семейството се пренася и в живота. На второ място децата, отгледани сами, много често се отличават с прекомерното си его – за тях няма нищо и никой по-значим и по-стойностен от тях самите, няма граници, които не биха прекрачили, ако има опасност някой или нещо да нарани егото им. И трето, за тях не съществува отговор “не”, свикнали на изпълнението на всякакви свои желания и прищевки в детските си години, те смятат, че е редно да се случва така и в живота и ако това не се случи, по подобието н, те са в състояние да повишават тон и да вдигат грандиозни скандали, ако някой си позволи да не се съгласи с тях или да им противоречи.

 

 

 

Google+ Comments

Leave a Reply