Желаното и действителното

Днес ми напира да поговоря за една категория хора, много често срещана напоследък, които някак успяват да подменят собствената си самоличност, да си измислят нов живот, несвойствени качества и не само да накарат околните да повярват, но и самите те да си повярват. Имах една приятелка в студентските години, която казваше, като кажа една лъжа три пъти, и на четвъртия сама си вярвам. Ей така си обяснявам психологическия процес, който протича при тоя тип хора. Искат да бъдат някакви, но действителността не сочи в посока на това, което искат. И си измислят – понякога случки в живота, понякога биография, понякога квалификация – повтарят лъжата веднъж, два пъти и на третия наистина започват да си вярват. Тоест случва се това, на което хората казват да бъркаш желаното с действителното. Между другото много често срещано явление напоследък. Очевидно глупави и ограничени хора, които не са прочели една книга, не са гледали един стойностен филм или театрална постановка през живота си, се изживяват като образовани и умни, като специалисти в нещо и успяват да убедят в това и други хора около себе си. Но за мен по-интересен е въпросът дали наистина един глупав човек, ако се прави на умен пред другите, дълбоко в себе си все пак не осъзнава колко е глупав и ограничен. Наистина ли има момент, в който това, което желае човек за себе си, съвсем може да скрие това, което той всъщност е – в собственото му съзнание. Такива въпроси ме вълнуват. Не търся и отговори – защото и да ги намеря, няма да променят картината.

 

 

 

 

Да си ял кокоше крилце

Тези от вас, които познават народната фразеология, сигурно са чували израза ял е кокоше крилце. Обикновено се използва за хора които не могат да пазят тайна. И този израз със сигурност не е натоварен с отрицателна оценка за хората, за които се отнася, просто описва една черта на характера. Има такива хора, които, колкото и да искат да пазят тайна, колкото и да се стараят, не успяват. Имат доброто желание, опитват се, но не им се получава. Нещо отвътре ги яде и докато не си кажат всичко, което знаят, не намират душевно спокойствие. Не става въпрос за ония, които съвсем съзнателно клюкарстват и интригантстват с цел извличане на някаква облага или просто за спорта. Не, при тези хора, за които важи изразът ял е кокоше крилце, става въпрос за една симпатична невъзможност да съхраняват вътре в себе си информация, да пазят тайни. Въпреки това обаче и пред едните, и пред другите човек винаги внимава какво казва. И ако иска нещо да стане достояние на широк кръг от хора – да им го сподели, може да го направи, защото тези хора са чудесни говорители и можете да бъдете сигурни, че съвсем естествено и симпатично ще сведат до знанието на широка публика казаното от вас:) Ако обаче става въпрос за поверителна и лична информация, най-добре е да си спестите информацията за това пред хора, за които народът е казал ял е кокоше крилце – колкото и близки да са ви те, колкото и симпатичен да е този техен недостатък.

Непукистите

Има една руска дума, която е непричем, правилното изписване е с две точки върху е-то и на български се чете непричьом. Когато се употреби за някого, това означава, че този човек няма нищо общо със случващото се, то не го засяга и вълнува по абсолютно никакъв начин. Има хора, за които това е философия и начин на живот, при това доста добра за самите тях философия, защото те просто живеят много по-лесно от хората, които се вълнуват, подскачат при най-малката несправедливост или пък отразяват емоционално всичко, което се случва или не се случва около тях. Говорим за така наречените непукисти. Да ви кажа, искренно завиждам на такива хора. Хора, за които народът е казал “ти го плюеш, то си мисли, че дъжд го вали”. Така се живее сто години. Разбира се, не харесвам крайните форми на човешката нереакивност, но си мисля, че в едни приемливи граници тя е доста полезна, пести жизнени сили, съхранява енергия за важните неща в живота. Мислила съм си за това, би ли могъл човек съзнателно да изработи в себе си това качество – да реагира умерено, включително и вътрешно, на не много важните неща, които се случват около него, а дребните въобще да не забелязва. Мисля, че не може да се направи много в тази посока. Опира до природни дадености и до характер. Или си реактивен и впечатлителен човек, или си това, с което започнах, непричем. Кое е по-добро. Лично погледнато – разбира се, че второто. Иначе, светът се е движил напред благодарение на първата категория.

 

 

Чувството за хумор – част от характера?

Днес ще поразсъждавам върху темата дали чувството за хумор е част от характера, или не е. Всъщност сигурно специалистите ще ви кажат, че строго научно погледнато, това не е така. И аз като че ли споделям това мнение. Да, чувството за хумор не е част от характера в научния смисъл на понятието характер, но е част от характера в смисъл на това, че много би могло да улесни общуването между хората. С хора, които имат чувство за хумор, се общува лесно. Без значение какъв е характерът им – може да са избухливи, може да са лоши, може да са добри, може да са мнителни, може да са всякакви – когато в едно общуване се вкарат шегата и истинското чувство за хумор нещата винаги изглеждат по-лесни. И най- големият скандал, и най-сериозният проблем, и най-дълбокият конфликт могат да бъдат разрешени за секунда само с едно единствено изречение, казано на място, или с един-единствен жест или реакция, плод на едно хубаво чувство за хумор. Проблемът обаче е, че истинското чувство за хумор е дефицит – реално. Иначе ако попитате, всеки ще ви каже, че има чувство за хумор. Истината е, че истинското чувство за хумор е дар божи и наистина не са много хората, които го притежават. И ако пак трябва да се върнем на въпроса е ли, или не е чувството за хумор част от характера на човека, ще ви отговоря така – не не е, но е важна характеристика на човека, една от най-важните. И поне според мене – завършекът на всяка една интелигентност. Може и да звучи крайно, но аз наистина си мисля, че няма как човек да е истински интелигентен, ако няма и чувство за хумор.

Да минеш между капките

Повод за днешния ми материал е една съвсем тривиална сценка, на която станах свидетел преди няколко дни в градската градина. През една прекрасно оформена градинка гражданин на средна възраст, притича, без да се оглежда – ей така, за по-пряко, по диагонал през тревата и цветята. Тревата и цветята, в които са вложени нашите пари и грижите на служители, чиито заплати пак плащаме ние, с данъците си. Ще кажете, нищо необичайно – често срещана гледка у нас. Само че аз слагам акцента на притича. Защото това притичване между правилата или понародному казано опит да минеш между капките за много хора у нас се е превърнало в манталитет, в начин на мислене и на живот, даже в нещо като национален спорт. Съзнателното нарушаване на правила, до такава степен е станало част от същността на българина, че хората, които стриктно ги спазват, изглеждат като хора не във, а извън нормата. Само че българският народ има и една друга поговорка: не е виновен тоя, дето яде баницата, а тоя, дето му я дава. И си мисля, че тези, притичващите, хора развиват този манталитет и това усещане за безконечна способност да минават между капките, защото ние им даваме шанс за това. Някаква криворазбрана солидарност срещу правилата и държавата, нещо като съвременна андрешковщина. Паркът беше пълен с хора и никой, включително и аз, не си направи труда поне да направи забележка на притичващия. Може би всички сме се възмутили – по български, под сурдинка. С погрешната идея, че той гази тревата и цветята на общината или на държавата. Не, гази в нашата градина и от броя на притичващите, както и от нашата реакция, зависи дали нещо в нея ще вирее.