Желаното и действителното

Днес ми напира да поговоря за една категория хора, много често срещана напоследък, които някак успяват да подменят собствената си самоличност, да си измислят нов живот, несвойствени качества и не само да накарат околните да повярват, но и самите те да си повярват. Имах една приятелка в студентските години, която казваше, като кажа една лъжа три пъти, и на четвъртия сама си вярвам. Ей така си обяснявам психологическия процес, който протича при тоя тип хора. Искат да бъдат някакви, но действителността не сочи в посока на това, което искат. И си измислят – понякога случки в живота, понякога биография, понякога квалификация – повтарят лъжата веднъж, два пъти и на третия наистина започват да си вярват. Тоест случва се това, на което хората казват да бъркаш желаното с действителното. Между другото много често срещано явление напоследък. Очевидно глупави и ограничени хора, които не са прочели една книга, не са гледали един стойностен филм или театрална постановка през живота си, се изживяват като образовани и умни, като специалисти в нещо и успяват да убедят в това и други хора около себе си. Но за мен по-интересен е въпросът дали наистина един глупав човек, ако се прави на умен пред другите, дълбоко в себе си все пак не осъзнава колко е глупав и ограничен. Наистина ли има момент, в който това, което желае човек за себе си, съвсем може да скрие това, което той всъщност е – в собственото му съзнание. Такива въпроси ме вълнуват. Не търся и отговори – защото и да ги намеря, няма да променят картината.

 

 

 

 

Да си ял кокоше крилце

Тези от вас, които познават народната фразеология, сигурно са чували израза ял е кокоше крилце. Обикновено се използва за хора които не могат да пазят тайна. И този израз със сигурност не е натоварен с отрицателна оценка за хората, за които се отнася, просто описва една черта на характера. Има такива хора, които, колкото и да искат да пазят тайна, колкото и да се стараят, не успяват. Имат доброто желание, опитват се, но не им се получава. Нещо отвътре ги яде и докато не си кажат всичко, което знаят, не намират душевно спокойствие. Не става въпрос за ония, които съвсем съзнателно клюкарстват и интригантстват с цел извличане на някаква облага или просто за спорта. Не, при тези хора, за които важи изразът ял е кокоше крилце, става въпрос за една симпатична невъзможност да съхраняват вътре в себе си информация, да пазят тайни. Въпреки това обаче и пред едните, и пред другите човек винаги внимава какво казва. И ако иска нещо да стане достояние на широк кръг от хора – да им го сподели, може да го направи, защото тези хора са чудесни говорители и можете да бъдете сигурни, че съвсем естествено и симпатично ще сведат до знанието на широка публика казаното от вас:) Ако обаче става въпрос за поверителна и лична информация, най-добре е да си спестите информацията за това пред хора, за които народът е казал ял е кокоше крилце – колкото и близки да са ви те, колкото и симпатичен да е този техен недостатък.

Непукистите

Има една руска дума, която е непричем, правилното изписване е с две точки върху е-то и на български се чете непричьом. Когато се употреби за някого, това означава, че този човек няма нищо общо със случващото се, то не го засяга и вълнува по абсолютно никакъв начин. Има хора, за които това е философия и начин на живот, при това доста добра за самите тях философия, защото те просто живеят много по-лесно от хората, които се вълнуват, подскачат при най-малката несправедливост или пък отразяват емоционално всичко, което се случва или не се случва около тях. Говорим за така наречените непукисти. Да ви кажа, искренно завиждам на такива хора. Хора, за които народът е казал “ти го плюеш, то си мисли, че дъжд го вали”. Така се живее сто години. Разбира се, не харесвам крайните форми на човешката нереакивност, но си мисля, че в едни приемливи граници тя е доста полезна, пести жизнени сили, съхранява енергия за важните неща в живота. Мислила съм си за това, би ли могъл човек съзнателно да изработи в себе си това качество – да реагира умерено, включително и вътрешно, на не много важните неща, които се случват около него, а дребните въобще да не забелязва. Мисля, че не може да се направи много в тази посока. Опира до природни дадености и до характер. Или си реактивен и впечатлителен човек, или си това, с което започнах, непричем. Кое е по-добро. Лично погледнато – разбира се, че второто. Иначе, светът се е движил напред благодарение на първата категория.

 

 

Чувството за хумор – част от характера?

Днес ще поразсъждавам върху темата дали чувството за хумор е част от характера, или не е. Всъщност сигурно специалистите ще ви кажат, че строго научно погледнато, това не е така. И аз като че ли споделям това мнение. Да, чувството за хумор не е част от характера в научния смисъл на понятието характер, но е част от характера в смисъл на това, че много би могло да улесни общуването между хората. С хора, които имат чувство за хумор, се общува лесно. Без значение какъв е характерът им – може да са избухливи, може да са лоши, може да са добри, може да са мнителни, може да са всякакви – когато в едно общуване се вкарат шегата и истинското чувство за хумор нещата винаги изглеждат по-лесни. И най- големият скандал, и най-сериозният проблем, и най-дълбокият конфликт могат да бъдат разрешени за секунда само с едно единствено изречение, казано на място, или с един-единствен жест или реакция, плод на едно хубаво чувство за хумор. Проблемът обаче е, че истинското чувство за хумор е дефицит – реално. Иначе ако попитате, всеки ще ви каже, че има чувство за хумор. Истината е, че истинското чувство за хумор е дар божи и наистина не са много хората, които го притежават. И ако пак трябва да се върнем на въпроса е ли, или не е чувството за хумор част от характера на човека, ще ви отговоря така – не не е, но е важна характеристика на човека, една от най-важните. И поне според мене – завършекът на всяка една интелигентност. Може и да звучи крайно, но аз наистина си мисля, че няма как човек да е истински интелигентен, ако няма и чувство за хумор.

Да минеш между капките

Повод за днешния ми материал е една съвсем тривиална сценка, на която станах свидетел преди няколко дни в градската градина. През една прекрасно оформена градинка гражданин на средна възраст, притича, без да се оглежда – ей така, за по-пряко, по диагонал през тревата и цветята. Тревата и цветята, в които са вложени нашите пари и грижите на служители, чиито заплати пак плащаме ние, с данъците си. Ще кажете, нищо необичайно – често срещана гледка у нас. Само че аз слагам акцента на притича. Защото това притичване между правилата или понародному казано опит да минеш между капките за много хора у нас се е превърнало в манталитет, в начин на мислене и на живот, даже в нещо като национален спорт. Съзнателното нарушаване на правила, до такава степен е станало част от същността на българина, че хората, които стриктно ги спазват, изглеждат като хора не във, а извън нормата. Само че българският народ има и една друга поговорка: не е виновен тоя, дето яде баницата, а тоя, дето му я дава. И си мисля, че тези, притичващите, хора развиват този манталитет и това усещане за безконечна способност да минават между капките, защото ние им даваме шанс за това. Някаква криворазбрана солидарност срещу правилата и държавата, нещо като съвременна андрешковщина. Паркът беше пълен с хора и никой, включително и аз, не си направи труда поне да направи забележка на притичващия. Може би всички сме се възмутили – по български, под сурдинка. С погрешната идея, че той гази тревата и цветята на общината или на държавата. Не, гази в нашата градина и от броя на притичващите, както и от нашата реакция, зависи дали нещо в нея ще вирее.

Умението да прощаваме – като част от характера

Едва ли някъде в дебелите учебници и задълбочените научни статии по проблемите на човешкия характер умението или неумението да се прощава е описано като черта на характера. В обикновения живот обаче и в нормалното човешко общуване то си е точно това – част от характера на даден човек, особеност, която би могла да улесни общуването с него или напротив – да го направи много сложно. Доста често отношенията ни с някого – било то човек от близкия ни приятелски кръг, или от по-далечния, човек от семейството, колега – зависи от това дали човекът е склонен да прости евентуална грешка – волна или неволна, – или е безкомпромисен. Контактите и общуването с безкомпромисни хора – без значение какъв е форматът на отношенията ви – не е лесна работа, в такива отношения се стъпва като в минно поле. А, повярвайте ми, няма човек, който иска да живее в постоянно напрежение. В този смисъл си мисля, че безкомпромисността и невъзможността да простиш е трудна не само за човека отсреща, но и за самия човек – доста често такива хора изпадат в социална изолация, имат доста ограничен приятелски кръг или пък доста дистанцирани отношения с околните. Компромисните хора, хората, които са достатъчно мъдри, за да знаят, че няма безгрешни хора, са предпочитани в живота и за приятелство, и за партньорски, и за бизнес отношения. Те са отворени за разговор, за обсъждане на даден проблем, готови са да разберат и да простят – принципно, разбира се, – евенуална грешка. Така че всеки трябва да избере едно от двете – да бъде принципен и безкомпромисен до крайност и обикновено неразбран, или да прощава грешките, от които никой не е застрахован – с мяра естествено.

Прикритите хора

Днес ми се иска да поговоря за една категория хора – прикритите хора, тези хора, за които никога не знаеш какво мислят – не се изписва на лицето им, не го изговарят, не споделят. Сигурно и вие имате сред познатите си, колегите си, роднините си поне един такъв. По мое мнение това са едни от най-трудните за контактуване хора. Трудни, защото само по себе си човешкото общуване е едно оглеждане в отсрещния. И когато отсреща липсва образ, когато липсва обратна връзка, общуването най-малко е неравностойно, ако не и невъзможно. Общуването с прикрити хора е проблемно и когато става въпрос за контакти в колегиален или пък по-далечен приятелски кръг или познати. Там обаче форматът на контактите е такъв, че не предполага чак такава близост и оглеждане в другия, и в този смисъл даже дистанцията понякога може да е здравословна. Когато става въпрос за близки приятели – там важи принципът няма задължителни присъствия. Обикновено близките приятели си ги избираме на база еднакъв светоглед, еднаква чувствителност и еднаква откритост, тоест тук можем да наложим вето на прикритите хора още на входа. Не така обаче стои въпросът, когато става дума за роднини или пък за интимни партньори – в първия случай присъствията са задължителни по силата на кръвната връзка, а във втория случай говорят чувствата, а не разумът. Какво правим тогава. Да се опитваме да ги променим. Честно казано – малка вероятност за успех. Ако е близък роднина – го приемаме, защото роднините се обичат по правило, а не заради това, което са или не са. А ако е интимен партньор? Струва си да се помисли над този въпрос. Аз все още нямам отговор.

Характерът и проблеми в детството

Ако питате повечето психолози и психотерапевти, ще ви кажат, че повечето от комплексите на човек, повечето отклонения в поведението или характера му водят своето начало от проблеми в детството. Затова едни от първите въпроси, които те задават по време на своите сеанси или пък терапии на пациентите си, са именно за евентуални психически травми, преживени в детството. Много често се оказва, че жестоки престъпници носят дълбоки белези на психиката именно от най-ранна детска възраст. Съвсем скоро в пресата излезе и информация за това, че шведът Брайвик, почернил десетки семейства, също е бил малтретиран и игнориран в детството си от майка си. Което ще рече, че не са съвсем безпочвени тези съждения и наблюдения на психолози и психиатри. Аз обаче искам да погледна на тази тема от малко по-друг ъгъл, не от ъгъла на патологията. А именно, че доста хора, имайки предвид тези теории на психолозите, често използват някакви свои негативни преживявания от детството – дали в семейството, или пък извън него – като оправдание за недостатъците на характера си или пък трайните си неудачи в живота. Истината е, че са малцина тия, които са имали безоблачно детство – едни са израснали в разделени семейства, други в семейства, където един от родителите е алкохолик и упражнява тормоз, трети пък нещо друго. Трябва ли обаче да веем това като знаме и оправдание за цял живот. Не мисля. Идва един момент, който се казва зрялост, и оттук насетне съдбата и характерът на човека са си в неговите ръце. Неудачите – също. А оправдания – винаги могат да се намерят, но те не раждат нищо.

Страните на монетата

Днес ми се иска да погледна на човешкия характер не толкова професионално, не по критериите на психологията и свързаните с нея науки, а по-скоро метафорично и знаково. Да погледнем на човешкия характер като две страни на една монета. Никога не са еднакви, нали? Доколкото имам познания в тая посока. Освен ако не са някаква специална поръчка, лимитирана серия. Само че в живота и при хората специални поръчки няма. Всички сме подвластни на природните закони, носим определен характер и няма начин той да бъде еднозначен, а мисля, няма и да е интересно. Винаги има светла и тъмна страна. Да, всеки от нас трябва да се стреми и да търси ресурси в себе си да култивира, доколкото е по силите му, повече положителни качества и да тушира отрицателните прояви на характера си – говорили сме много за това. Само че днес няма да говоря толкова са самопознанието и възможността за самоконтрол и промяна, а по-скоро за търпимостта и разбирането към кривиците на характера на близките и не толкова близките до нас хора, за това, как да изработим толерантност и способност да разберем, че както ние не сме идеални, така и другите няма как да са съвършени. С две думи да погледнем философски на човешката психология и особености на характера. Дали е лесно, със сигурност не е. Но си мисля, че си струва да опитаме – при всички случаи би направило живота ни далеч по-безпроблемен и приятен. Пък и си мисля, че развиването на толерантност и търпимост е малко по-лесен процес от промяна на понякога генетично заложени черти на характера.

Лош характер – дълъг живот

Досега съм писала предимно за негативните последици, които може да имат върху начина и качеството ни на живот, лошите страни от нашия характер. Когато науката говори обаче, трябва да замълчим. А резултатите от някои научни изследвания върху типа характер и продължителността на човешкия живот сочат, че хората, притежатели на недотам приятен и лек характер е много по-вероятно да се радват на по-дълъг живот, отколкото хората с добър характер. Още в началото на двайсетте години на миналия век американски психолози провеждат мащабно проучване, което обхваща наистина огромен брой хора. При това мащабно не само като обхват на наблюдаваните хора, но и като продължителност – то обхваща толкова продължителен период от време, че успяват да се сменят не само няколко поколения наблюдавани, но и няколко поколения изследователи. Та, като се вземат предвид тези две неща, смело може да се каже, че направените от изследването изводи имат доста висока степен на надеждност. А те, резултатите, изненадали всички. Оказало се, че хората с лоши прояви и качества на характера – песимисти, недоверчиви към околните, алчни, избухливи и отмъстителни – се радват на много по-дълъг живот. Докато притежателите на приятен и лек характер, оптимистите, веселяците, дали поради причина на самия си характер, или пък заради склонността си към по-свободен начин на живот и свързаните с него вредни привички, живеят значително по-кратко. Както виждате, и за хората с лош характер има добра новина и тя е, че ще живеят по-дълго. Изследването обаче, по моето скромно мнение, има един доста сериозен пропуск – не сочи каква е продължителността на живота на близките на хората, обладаващи лош характер. По мое мнение – не много голяма.