Гневът е една от най-неприятните прояви на човешкия характер и е добре да се научим да го контролираме, защото необлагородяван и непотискан, той често може да избуи в ярост, която вече си е опасна за околните. Психолозите твърдят, че в нормални граници и когато е под контрол, при определени житейски ситуации и състояния на психиката от рода на депресии или личностни пропадания той дори би могъл да изиграе благоприятна роля и да ни извади от апатията, пълната отпуснатост и липса на желание за каквото и да е, с две думи да ни помогне да се вземем в ръце. Проблем е обаче, когато гневът стане навик и част от нашата същност – той става бреме и за притежателя си, и за хората, които са около него, и е разрушителна, а не градивна сила. Затова трябва да се научим да овладяваме гневните си състояния, някак да ги удържаме, да се научим да ги усещаме още в зародиш, в стадия на лекото раздразнение и да ги стопираме. За такива случаи психотерапевтите и психолозите предлагат така наречената практика или терапия на заключването. Което ще рече, че човек, който вече е идентифицирал подобен проблем с контрола на отрицателните си емоции, трябва да измислите някакви фиксатори, които да ползва в моментите, когато усеща напиращите изблици на ярост. Те могат да бъдат най-различни, в зависимост от това, какво най-добре действа – примерно да затворим очи и да преброим до десет, да отвърнем поглед или мисъл от дразнителя, да поемем дълбоко въздух, ако се наложи няколко пъти, и да продължим. Както и друг път е ставало дума, винаги има десет секунди, които стоят между раздразнението и избухването. И всеки сам решава дали да ги пропусне и да бъде емоционално бреме за себе си и близките си, или да намери подходящ фиксатор за изблиците си на лошотия.
Смятам, че в общуването много по-голямо обществено и житейско зло са тези, които стоят на отсрещния полюс, които съчетават в характера и в поведението си, в отношението към околните и към себе си, безконтролна и безмерна критичност към чуждите действия с нулева критичност към собствените си прояви, към личните си възможности и несъвършенства на характера. Това са субекти, които винаги са прави, те са най, най, никога и за нищо не са виновни – защото няма как, те са съвършени в собствените си очи, просто живеят в подменена реалност. За всичко хубаво, което им се случва, без значение дали е дело на общи усилия, заслугите винаги са техни, нищо позитивно не може да се случи без тяхно участие. Към лошото и нестойностното обаче те нямат никакво отношение. За него вина и отговорност винаги носят другите – защото те не са достатъчно способни, нито са съобразителни, не са трудолюбиви, колкото е необходимо, въобще са недостатъчни във всеки един аспект. Този типаж редовно присвоява победите за себе си и още по-системно и щедро подарява провалите на другите. А другите около безкритичните обикновено се сменят често, ако имат достатъчно лично достойнство и себеуважение. А “съвършените” винаги намират разумно обяснение за това – в него те по правило не присъстват като причина.
