Преди години се убедих, че „политиката на отворената врата“ е само евтин PR трик за мениджъри, които не искат да си носят отговорност. Отвън изглежда като символ на демократичност и прозрачност, а всъщност е начин да си превърнеш кабинета в публична тоалетна за чужди проблеми.
Не става дума за някакъв голям, грандиозен провал, а за едно дребно, но натрапчиво усещане, че губя времето си за нищо. Започнах да вярвам, че ако съм винаги „достъпен“, ще печеля доверие и ще изглеждам по-човечен. Вместо това, след няколко месеца се озовах в ролята на скъп психолог за дребни драми. Станах човек, който не решава проблеми, а само отговаря на безкрайното „имам само един бърз въпрос“.
Истинският проблем не е в това, че хората идват. Проблемът е, че няма никакви граници. Когато вратата е винаги отворена, губиш способността да мислиш стратегически. Всеки „бърз въпрос“ е като камъче в механизма на часовника – прекъсва ритъма и разваля точността. Можеш да си в среща за бюджета и за пет минути някой да те прекъсне, за да обсъждате дали новите столове в кухнята са достатъчно удобни. В този момент авторитетът ти започва да се размива. Ти вече не си човекът, който определя посоката, а просто един от обслужващия персонал на корпоративния хаос.
Помня един офис, където всичко беше стъклено. „Прозрачност“ на макс. Лидерите седяха на показ, всеки можеше да ги види и да ги докосне. Резултатът? Решенията се бавеха, защото всеки имаше „право на мнение“ в най-неподходящия момент. Колкото по-достъпен е авторитетът, толкова по-евтин става. Има една проста истина: стойността на нещата е обратно пропорционална на тяхната достъпност. Ако времето ти е на разположение за всяка глупост, тогава и мнението ти за важните неща губи тежест.
За да запазиш стойността на думите си, трябва да имаш време, в което си недостъпен. Това не е арогантност, а елементарна хигиена на работата. Трябва да имаш „затворени врати“, за да можеш да мислиш спокойно. Истинското лидерство не е в това да си винаги на линия за другите, а да знаеш кога да си на линия за себе си и за мисията си.
Промених подхода си и започнах да разпределям деня си на ясни блокове: „отворени врати“ и „затворени врати“. Оказа се, че хората започнаха да ме уважават повече, отколкото когато бях на разположение по всяко време. Когато знаеха, че имат конкретен прозорец за контакт, идваха по-подготвени и с по-сериозни въпроси. Авторитетът не се печели с достъпност, а с правилното време и правилното място.
Ако искаш да те слушат, когато казваш нещо важно, първо трябва да спреш да слушаш всичко останало.
Интересно ми е как авторът е усетил кога „политиката на отворената врата“ е започнала да му тежи и кога е преминала от символ на демократичност в „публична тоалетна“. Кога точно е усетил, че вече не решава проблеми, а само обслужва чужди драми, които не са негова отговорност?
Наистина ме заинтригува този детайл за „психолог за дребни драми“ – много точно казано е. Интересно ми е, ще пишеш ли още за това как да поставяме граници и да не се превръщаме в безплатна служба за чужди проблеми?
Харесва ми идеята за „отворената врата“, но не е задължително да се използва само като евтин PR. Ако хората знаят, че не могат да те товарят с дребни неща, а само с наистина важни, тогава тази политика може да работи добре. Аз самата често помагам на съседите и приятелите, но винаги с ясното съзнание, че това е помощ, а не поемане на чужди проблеми.
Разбирам какво имаш предвид, но според мен понякога „отворената врата“ наистина е нужна. Аз например имам голям двор и ако не оставях вратата отворена за децата, щяха да ми се сърдят. Те обичат да влизат и излизат, а и така се чувстват спокойни, че винаги могат да дойдат при мен за нещо.
Случвало ми се е същото. Като млад мениджър мислех, че ако съм достъпен, ще ме уважават повече. На практика станах боксова круша за емоции и оплаквания, вместо да свърша работата си. Научих се да определям точни часове за разговори, иначе става пълен хаос.