Хората, които искат по-малко, са по-щастливи
Сигурна съм, че още като прочетете заглавието, веднага ще ме обвините в пораженчески житейски нагласи, ще извадите аргументи, че печелившото поведение в живота е това да искаш много, да си поставяш високи цели, да си свръхамбициозен. И със сигурност това е така. Да, за да е успешен и добре реализиран човек със сигурност се искат гореизброените неща. Само че аз говоря за щастие, за това човек да живее в хармония и мир със себе си и с околните, да се усеща добре в кожата си, а не за успех, кариера, израстване или нещо друго. А двете, повярвайте ми не винаги са едно и също нещо, даже, напротив, по-често се изключват взаимно. Затова продължавам да твърдя, че когато човек е реалист, когато мечтае за достижими неща и не прави нещата на всяка цена, определено скъсява пътя до това, да се чувства по-добре. Въпросът е в размера на очакванията, а не в силите, които хвърляме, за да постигнем нещо. По отношение на хвърлените усилия човек трябва да е максималист, винаги трябва да прави или поне да се опитва да прави нещата по възможно най-добрия начин. Не трябва да бъде такъв в очаквания си обаче, поне не прекален. Защото често положеният труд в живота не се материализира.
И ако залогът е бил голям, ако очакванията са били прекалени, идват психическите взривове, вътрешни терзания, обвинения. Точно от разминаването. Затова нека не бъдем алчни в мечтите си – така шансът животът да ни изненада приятно е много по-голям, отколкото да се случи обратното. А приятните изненади винаги са част от щастието, колкото и мимолетно да е то 🙂
