Ако питате повечето психолози и психотерапевти, ще ви кажат, че повечето от комплексите на човек, повечето отклонения в поведението или характера му водят своето начало от проблеми в детството. Затова едни от първите въпроси, които те задават по време на своите сеанси или пък терапии на пациентите си, са именно за евентуални психически травми, преживени в детството. Много често се оказва, че жестоки престъпници носят дълбоки белези на психиката именно от най-ранна детска възраст. Съвсем скоро в пресата излезе и информация за това, че шведът Брайвик, почернил десетки семейства, също е бил малтретиран и игнориран в детството си от майка си. Което ще рече, че не са съвсем безпочвени тези съждения и наблюдения на психолози и психиатри. Аз обаче искам да погледна на тази тема от малко по-друг ъгъл, не от ъгъла на патологията. А именно, че доста хора, имайки предвид тези теории на психолозите, често използват някакви свои негативни преживявания от детството – дали в семейството, или пък извън него – като оправдание за недостатъците на характера си или пък трайните си неудачи в живота. Истината е, че са малцина тия, които са имали безоблачно детство – едни са израснали в разделени семейства, други в семейства, където един от родителите е алкохолик и упражнява тормоз, трети пък нещо друго. Трябва ли обаче да веем това като знаме и оправдание за цял живот. Не мисля. Идва един момент, който се казва зрялост, и оттук насетне съдбата и характерът на човека са си в неговите ръце. Неудачите – също. А оправдания – винаги могат да се намерят, но те не раждат нищо.
Leave A Comment