Един стар квартал

Вчера се разхождах из стария квартал. Не за първи път, разбира се, но този път беше различно. Като че ли времето беше спряло. Нямаше онзи шум, онова суетене, което помня от детството. Улиците бяха почти празни, а по фасадите на старите къщи се бяха настанили бурени и паяжини. И пак нещо ме дърпаше натам — някаква необяснима носталгия.

Спомням си как играехме на топка тук, как гонехме котките по покривите, как миришеше на прясно изпечен хляб от пекарната на ъгъла. Сега от пекарната е останала само една табела, а хлябът се купува от големите вериги. И все пак, когато мина покрай празната витрина, усетих познатия аромат, сякаш отнякъде се носеше. Вероятно само ми се стори.

Покрай блока на баба ми, където прекарвах летата си, минаваха деца с телефони в ръце. Не гледаха наоколо, не общуваха помежду си. Всеки беше затворен в своя свят. Нищо общо с онези дълги следобеди, когато се катерехме по дърветата и измисляхме игри. Тогава нямаше телефони, нямаше интернет, имаше само въображение.

Качих се на Бунарджика, за да видя града отвисоко. И пак — същото усещане за празнота. Новите квартали се бяха разраснали като гъби след дъжд, а старите бяха останали в сянка. Виждах се отгоре като малко дете, което се губи в огромния град.

Спрях за кафе в едно малко заведение. Седнах на тесния стол до прозореца и гледах улицата. Минаваха хора, коли, велосипеди. Всички бързаха за някъде. А аз просто седях и гледах. Не бързах. Просто се опитвах да усетя онова, което е останало от стария квартал.

Истината е, че времето не спира. То продължава да тече, независимо дали искаме или не. Но спомените остават. И понякога, когато се върнем на старото място, можем да ги докоснем. Макар и за миг.

Тръгнах си от квартала, но усещането остана. Нещо като горчивина, примесена със сладост. Горчивина от загубата, сладост от спомените. И едно тихо, мъничко знание — че нищо не е такова, каквото беше.

Труда като начин за възпитание

Чуди ли сте се как е най добре да възпитате детето си? Със сигурност всеки един родител поне веднъж си е задавал вътрешно този въпрос. И се е чудил дали се справя с най-отговорните задължения в неговия живот. Идва момент, в който детето пораства и започва да иска все повече и повече неща. И ако до този момент сте се старали да му осигурите всичко, от което има нужда, то идва един момент, в който трябва да го научите, че парите, които му осигуряват определени блага, не се изкарват лесно, а с много труд. Ето защо да научите детето си да работи от малко е много добър метод да възпитате детето си да уважава парите, да знае тяхната стойност и да разбира, че те се изкарват трудно. Само така ще знае, че таблета или играта, която иска да си купи, скъпите дрехи, обувки и бижута, не могат да му бъдат осигурени само, защото ги иска.

Разбира се законът в България е регламентирал, че деца под 16-годишна възраст не могат да упражняват всякакъв труд, а също не става без съгласие от родителите. Разбира се много по-лесно би станало това, ако имате собствен бизнес, където да го водите да помага… и съответно да му плащате за положения труд според постигнатите от него резултати. Но има и различни други начини, чрез които може вашето дете да заработи парите за кецовете, с които иска да се фука пред приятелите си. Важното е да проучите и наистина да имате желание това да се случи. Може би най-глупавото нещо би било да го спрете от възможността да работи. Разсъждавайки от гледната точка на човек, който иска да се върне в детските си години, когато не е имал толкова много отговорности и задължения и такъв, който е работил толкова дълго време, че му е втръснало до припадък. Но ако детето ви има желание – не го спирайте. Знаете, че искате да си изживее детството безгрижно, но това му създава навици и дисциплина, която е важна в съвременния конкурентен свят, в който живеем.

Характерът и проблеми в детството

Ако питате повечето психолози и психотерапевти, ще ви кажат, че повечето от комплексите на човек, повечето отклонения в поведението или характера му водят своето начало от проблеми в детството. Затова едни от първите въпроси, които те задават по време на своите сеанси или пък терапии на пациентите си, са именно за евентуални психически травми, преживени в детството. Много често се оказва, че жестоки престъпници носят дълбоки белези на психиката именно от най-ранна детска възраст. Съвсем скоро в пресата излезе и информация за това, че шведът Брайвик, почернил десетки семейства, също е бил малтретиран и игнориран в детството си от майка си. Което ще рече, че не са съвсем безпочвени тези съждения и наблюдения на психолози и психиатри. Аз обаче искам да погледна на тази тема от малко по-друг ъгъл, не от ъгъла на патологията. А именно, че доста хора, имайки предвид тези теории на психолозите, често използват някакви свои негативни преживявания от детството – дали в семейството, или пък извън него – като оправдание за недостатъците на характера си или пък трайните си неудачи в живота. Истината е, че са малцина тия, които са имали безоблачно детство – едни са израснали в разделени семейства, други в семейства, където един от родителите е алкохолик и упражнява тормоз, трети пък нещо друго. Трябва ли обаче да веем това като знаме и оправдание за цял живот. Не мисля. Идва един момент, който се казва зрялост, и оттук насетне съдбата и характерът на човека са си в неговите ръце. Неудачите – също. А оправдания – винаги могат да се намерят, но те не раждат нищо.