Според някои проучвания няколко месеца след раждането на детето се зараждат и първите му емоции. Те се получават вследствие от съзряването на мозъка и обикновено са радост, тъга, гняв, страх, отвращение и обич. Именно оттук започва и изграждането на характера, който се формира най-общо до дванадесетата година.
За проявяването на тези първи емоции и това коя ще надделее, най-голямо внимание оказва семейната среда. Семейството е водещо при формирането на ценности, навици и е мястото, където се осъществяват първите социални отношения. Нагласите, които детето получава от модела на поведение на родителите си, ще се отразят в общуването му занапред. Ако те не са позитивни, определено ще се появят признаци на гняв и агресия спрямо останалите хора.
Родителите трябва да помогнат на децата си да растат с любящия си авторитет и да им осигурят необходимите опори, за да научат социално приети начини на поведение. Макар след това децата да са изложени на други влияния, възпитателните отношения, възникнали в семейния контекст, ще преобладават. Поради тази причина семейното възпитание трябва да се осъществява чрез добри примери, да бъде подкрепено с жестове, споделени радости, съвети, опит, а понякога и наказания.
Възпитанието на емоционалните компетенции в семейството също има значение, защото изгражда среда, характеризираща се с мир, хармония и щастие. Това означава намаляване на отрицателните ефекти на някои емоции при детето – като гнева например. От своя страна спомага и за постигане на емоционална осъзнатост, регулиране на емоциите, подобрява самочувствието и емоционалната автономност, чувството за отговорност, толерантността и приемането на неуспехи.
Значението на ценностното обучение е прието като опит за намаляване на проблемите на насилието в обществото. Семейството е естествената среда, в която се изграждат ценности, диалог, уважение, сътрудничество, любов и още. Ако детето приеме тези емоционални навици и знания от своите родители, ще бъде много спокойно и щастливо. А заедно с това ще съдейства и за изграждането на едно по-добро миролюбиво общество.
Етикет: проблеми
Офис неволи
Знаете ли кога трябва да запазите хладнокръвие е да изкарате наяве твърдия си характер? Когато ви сполетят офис неволи!
Хората сме такива същества, които прекарват на работа около една трета от съзнателния си живот. Повече ни проблеми и кризи настъпват в някаква връзка с работата ни. Дали ще се окаже, че имаме някакъв колега, когото не харесваме? Дали шефът ни няма да е някоя неприятна личност? Дали компютърът ни ще „мисли“ твърде бавно за нашите стандарти? Климатикът вечно ще е насочен към нас и ще се схващаме неприятно? Или вечно някой друг ще си е взел от офис консумативите и за нас няма да е останал дори един химикал?
Офис неволи, колкото искате. Винаги има за какво да се хванете, нали? Да не би наскоро колегата, който трябваше да ви смени, не закъсня с половин час и не ви принуди да го чакате? Дали на ви хванаха, че закъснявате в единственият ден, в който по случайност се успахте? Или в обедната почивка трябваше да отскочите до банката, а там ви размотаваха напразно 40 мин.? Знам, че можете да добавите още неща и ако всеки го направи, сигурно ще съставим най-дългия списък в Интернет на офис неволите.
Това, което искам да ви кажа обаче, е да не се задълбочавате прекалено. Никой не е съвършен и всеки има от какво да се оплачи. Научете се да действате по-безпристрастно и спокойно. Не се впрягайте за щяло и нещяло, защото само си тровите нервите. Принтерът не работи? Нямате скенер на работа? Ключът ви заяжда? Ами, поемете си дълбоко въздух и помислете спокойно. Най-вероятно има решение, което просто не сте забелязали все още.
Характерът и проблеми в детството
Ако питате повечето психолози и психотерапевти, ще ви кажат, че повечето от комплексите на човек, повечето отклонения в поведението или характера му водят своето начало от проблеми в детството. Затова едни от първите въпроси, които те задават по време на своите сеанси или пък терапии на пациентите си, са именно за евентуални психически травми, преживени в детството. Много често се оказва, че жестоки престъпници носят дълбоки белези на психиката именно от най-ранна детска възраст. Съвсем скоро в пресата излезе и информация за това, че шведът Брайвик, почернил десетки семейства, също е бил малтретиран и игнориран в детството си от майка си. Което ще рече, че не са съвсем безпочвени тези съждения и наблюдения на психолози и психиатри. Аз обаче искам да погледна на тази тема от малко по-друг ъгъл, не от ъгъла на патологията. А именно, че доста хора, имайки предвид тези теории на психолозите, често използват някакви свои негативни преживявания от детството – дали в семейството, или пък извън него – като оправдание за недостатъците на характера си или пък трайните си неудачи в живота. Истината е, че са малцина тия, които са имали безоблачно детство – едни са израснали в разделени семейства, други в семейства, където един от родителите е алкохолик и упражнява тормоз, трети пък нещо друго. Трябва ли обаче да веем това като знаме и оправдание за цял живот. Не мисля. Идва един момент, който се казва зрялост, и оттук насетне съдбата и характерът на човека са си в неговите ръце. Неудачите – също. А оправдания – винаги могат да се намерят, но те не раждат нищо.
Съпричастието
Емпатията е един доста популярен напоследък термин. И както често се случва зад наглед сложните понятия, всъщност стоят простички неща. Другото име на емпапията е съпричастие. Или това, на което англоезичните народи казват да умееш да се поставиш в обувките на другия – да разбереш неговите чувства, мисли, емоции, проблеми. Емпатията стои в основата на така нареченото просоциално поведение, което е много актуално в такива времена като сегашното – на сериозни финансови колапси, на природни катаклизми и екологични проблеми, на етнокултурни и религиозни конфликти и т. н, когато всеки един от нас се нуждае от повече съпричастие и подкрепа. И тук идва въпросът в човек по рождение ли е заложено чувството на съпричастие към другия, или то се развива по различни начини в последствие. Психологията като наука отдавна е дала отговор на тия въпроси чрез различни експерименти, които доказват, че човек изначално носи емпатийността – всеки в различна степен, разбира се – и тя може да бъде стимулирана и развивана още от най-ранна детска възраст. От рождение човек носи импулсите на състрадание и съпричастие, но от възпитанието зависи дали те ще бъдат потиснати, или развити. Има много начини, по които вродената емапатия може да бъде уловена и развита. Съприкосновението с доброто изкуство е един от тях. Книги, филми – те поставят човешки образ на проблемите, пренасят ни в света и опита на другите и по този начин ни насърчават да сме съпричастни с тях. Развиването на умението за активно слушане също е път, който води до съпричастност – слушане не само на близките ни, но и на хора, изпаднали в нужда. Слушайки, ние персонализираме абстрактните социални проблеми, те придобиват конкретно човешко лице и това ни подпомага в емпатийното ни поведение.