Много добра представа за хората може да се добие, когато ги наблюдаваш как съумяват да се справят с критиката. Естествено тя може да бъде градивна или просто от злоба, защото винаги около себе си, колкото и да се опитваме да ги избягваме, имаме някой недоброжелател, който обича да ни упреква с повод и без повод. Критиката от близките хора до нас обаче винаги е градивна и е с цел да подобрим нещо в себе си. Близките, които ни обичат ни мислят само доброто и винаги, когато ни критикуват с положителни намерения. Хората или приемат критиката или я отчитат като обида. От това дали ще нараниш някой, като му кажеш истината много зависи и самия начин и думите, които ще намериш, за да му го кажеш. Това обаче не го владеят много хора и в повечето случаи критиката било то за това как сме се облекли или как сме се държали пред някого излиза като хаплива забележка, от която няма смисъл. Уверените хора приемат всякаква критика, тази която им се струва градивна приемат като съвет, от който могат да се поучат. На останалата, която е просто от завист отвръщат с усмивка. Самото критикуване не бива да си го позволява всеки, защото много пъти отсрещния човек може да ти отговори със същото, като те попита дали ти си перфектен, че му отправяш забележки. Именно в това се крие разликата между градивната критика, отправена от близките хора и тази, на която можем просто да се посмеем.
Характери
Можем ли да прощаваме?
Способността на хората да прощават грешките на другите освен великодушие изразява едно нещо, което все по-трудно откриваме по между си и това е вярата във хората и втория шанс. Всички сме способни да допускаме грешки, не сме застраховани от взимането на неправилни решения и възможността неволно с поведението си да нараним някого. Винаги когато сгрешим очакваме от хората, които обичаме да ни дадат още една възможност и да ни простят. Дали обаче самите ние можем да прощаваме грешките на останалите, когато те са наранили нас, това говори много за нашата същност. Способността на хората да прощават е онази дарба да забравят лошото и вместо след себе си да влачат товара на миналото да го оставят някъде по пътя на живота си. Да могат да се отърват от онази ненужна злоба, завист и отмъщение, които са отровили живота и сърцата на толкова много хора. Прошката не е израз на великодушие и добрина само към човека ,който я търси, а и към самите нас, които сваляме от гърба си товара на болката и спомена за предателството. Като се замислим понякога прошката е израз на егоизъм, когато сме толкова наранени, но въпреки всичко сме готови да простим само за да дадем възможност пред нас да се открият новите хоризонти на живота. Да простиш може да се каже, че е героично, защото показваш готовността да забравиш, показваш какво значи за теб човека, който те е наранил. Прошката е велика сила на човешкия дух, ако повече хора научат изкуството да си прощават един на друг може би света ще бъде по-добър и ще има все по-малко неща, за които да се иска прошка.
Доброто и лошото в човека
Живота ни поставя в различни ситуации, в които ние се сблъскваме с всякакви хора, някои от които наричаме добри, а други лоши. Странно е обаче как при конкретни обстоятелства един човек може да ни се стори много добър, а поставен при други той се оказва много лош. Този факт определя разнообразието на човешкия характер. Никога нещата не са черни или бели, винаги около дадена ситуация има предистория, която променя нещата и поради този факт света е толкова цветен. Мисля, че хората се раждат носейки в себе си и доброто и лошото. Това какви ще станат в последствие зависи от много различни фактори, като среда на отрастване, детство, семейство, възпитание. Разбира се има едни големи изключения, при които много лоши хора излизат от прекрасни семейства. Това е трудно да се обясни, но вероятно е свързано със заобикалящия свят, приятелите и ситуациите, в които попадаме. Всеки човек възприема света по различен начин. Трудните моменти в живота могат да направят едни хора по-силни и да ги научат да се борят, а други могат да обезнадеждят и разрушат напълно. Всеки избира дали, когато му се случват неприятни неща това да го направи лош. Не можем да контролираме живота си напълно, но можем да направим избор как да възприемаме света. Всички можем да бъдем добри или лоши, въпросът е всъщност какви искаме да сме и на кое от двете ще позволим да надделее.
Стремеж към уникалност
Винаги съм се възхищавала на хората, които се стремят да бъдат различни. Не подражават на никой и нищо, те са просто себе си. Така или иначе във всяко живо същество има доза уникалност, дори еднояйчните близнаци, които на пръв поглед са напълно еднакви, всъщност са съвсем отделни индивиди. Сремежа към уникалност за мен е един вид способност на човека да покаже себе си в истинската си светлина, без да се сравнява с някого. Без да спазва модните тенденции,без да се влияе от мнението на приятелите си или нещо друго да намира начин да изрази същността си по някакъв уникален и неповторим начин. Хората индивидуалисти обикновено са много интересни личности, търсещи новото и непознатото, от тях винаги има какво да се научи. Забелязала съм, че често са ексцентрични, било то с поведението си или с начина си на обличане, винаги се забелязват сред тълпата с хора. Имам много приятели, които мога да определя като такъв тип хора, всички са весели, усмихнати и много забавни, а по-голямата част от тях се занимават с някакъв вид изкуство. Което ме навява на мисълта как характера ни е тясно свързан с начина на и на живот и как работата или хобито ни може да окаже влияние върху личността ни. Може би тяхната уникалност се дължи способността им да бъдат творци, независимо дали само във въображението си или в действителност.
Импулсивност
Едно качество на характера, за което много се спори дали е положително или не, е импулсивността на хората. Това е онова поведение, когато човек прави или казва нещо без много да се замисля. В едни случаи тази черта може да ни бъде много полезна, защото ни прави интересни и непредсказуеми за останалите.
Дава ни възможност да бъдем различни и да можем да изненадваме хората около себе си. Прави ни откровени и открити, а всеки човек обича да му се казва истината, макар понякога да не е много приятна. Да действаме импулсивно е да следваме някакви свои желания и мисли, появили се на момента или пък такива, които се опитваме да избегнем дълго време. В други ситуации обаче, когато правим и говорим неща без да мислим за никого освен за себе си е много по-вероятно това качество да ни донесе негативи отколкото позитиви. Тогава е възможно да нараним много хора, които всъщност обичаме. Когато искаме да сме импулсивни е добре да не правим глупави неща, за които на сутринта можем да съжаляваме или да установим, че са променили живота ни. Колкото и да се оставим на емоциите и желанията си без много-много да му мислим винаги е добре една част от нас да е наясно какво всъщност прави, в противен случай се стига до безброй грешки. Но те се допускат само по веднъж, все пак ако направиш нещо повече от два пъти значи просто ти харесва.
Способността да правим компромиси
Всички сме различни и заради това света е толкова шарен, и е толкова хубаво да имаш много приятели, защото няма един с един еднакъв. Способността на хората да правят компромиси един за друг определя тяхното великодушие. Нерядко се случва да попаднем в някакъв вид спор, например дали да отидем в този или онзи ресторант, да гледаме този или онзи филм. Когато спорим сблъскваме мнението си с това на някой друг, в такъв момент или се стига до компромис като се предложи трети вариант за решение на проблема, или някой от двамата трябва да отстъпи и да угоди на другия.
Разбира се когато става дума за такива безобидни решения, като дали ще ядем пица или китайска кухня това не е голям проблем. Истинския смисъл на правенето на компромиси е в случаите, когато човек трябва да отстъпи от собствените си решения. Добре е да бъдем великодушни, да отстъпваме и да правим другите щастливи с това, но не непрекъснато. Когато правим твърде много компромиси със себе си, рано или късно това започва да ни тежи, дори можем да престанем да се чувстваме щастливи, защото непрекъснато изпълняваме нечии други желания, а не нашите собствени. Като всяко друго нещо и за компромисите трябва да се намери златната среда, където те се правят само понякога и то за някой друг човек, готов да направи същите за нас.
Воля
Волята е една много важна черта на характера на всеки човек. Хората, на които тя им липсва обикновено нямат никакъв самоконтрол, не могат да се мотивират да си наложат да правят или да не правят нещо. Тези, които се осланят на волята си са изградени от принципи, които се стараят на не пристъпват за нищо на света. И в двата случая се стига до някаква крайност, затова е добре да се намери златната среда, в която волята ще бъде помощник за постигането на различни цели. В много случаи принципите, които си създаваме ни пречат да следваме желанията си, защото когато ги следваме винаги правим това което трябва. Волята в оптимални количества ни дава силата, от която се нуждаем, за да постигаме цели, които на пръв поглед ни се струват недостижими. Независимо дали ще използваме волята си, за да не изядем още едно парче торта, да не запалим още една цигара или да работим въпреки, че изобщо не ни се работи, тя е добро качество. В един момент възпиращо ни от вреден навик, в друг – помагащо ни да се вмъкнем в любимите дънки, а понякога дори ни помага за по-висши цели. Например да имаме волята да отстояваме каузите си, мнението си или дори да се борим за щастието си. Волята е присъща само за силните хора, неспособни да се примиряват с обстоятелствата, тези които преследват винаги това което искат, а не се задоволяват с това, което са получили.
Инат
Когато упорстваме много или макар да знаем, че не сме прави за нещо, но не си признаваме, ни казват, че сме много инати. Това е една много интересна черта на характера, която може да се прояви при много различни хора. Аз лично съм много ината и ми е трудно да определя дали това е в плюс или в минус за мен. Може би съществуват и двата варианта, защото когато се захвана с нещо дори да ми е трудно не го оставям и не се отказвам. Друг път когато водя спор с някой и твърдя нещо дори да разбера в последствие, че греша, съм толкова ината, че трудно си признавам. Това определено е лошо, защото трябва да можем да признаваме пораженията и грешките си, това е лесно обаче само на теория. Инатите хора обикновено имат много успехи в живота си, ако съумеят да насочат това свое качество в правилната посока, където то да бъде продуктивно и да носи позитиви. Имам много познати, които са толкова инати, че както се казва по гръб не падат. С тях обаче е трудно да се излезе на глава, защото дори да им се обясни къде бъркат или да им се даде по-добър вариант за нещо те си знаят своето.
Затворените хора
Във всеки колектив винаги има най-малко един човек, който е мълчалив, особен и стои встрани от хората. Този тип темперамент е много загадъчен за околните, тъй като те рядко допускат някой до себе си. Затворените хора не говорят много, не обичат да споделят и често са наричани аутсайдери поради това, че не се вписват в дадена обстановка или група. Много е трудно от тях да се изкопчи информация за собствените им мисли, чувства и желания, в повечето случаи те остават неразбрани и трудно създават приятелски кръг. В училище обикновено често са обект на подигравки. В по-голямата част от случаите с течение на годините те се отпускат и се социализират до толкова, че да не са съвсем сами. Естествено понякога без значение от това на колко години са не успяват да се научат да общуват и дори като възрастни остават затворени в собствения си свят. Една част от тях в последствие стават хора на изкуството във всичките му форми, всеизвестен факт е, че те са странни и трудно се вписват в обществото. Това се дължи на тяхната ексцентричност било то в поведението или във външния им вид. В това да бъдеш различен няма нищо лошо, важното е винаги да бъдеш себе си и да не изменяш на вътрешното си аз. На обществото винаги му е било трудно да приобщава различните и това може скоро да не се промени, но когато си естествен и се показваш такъв какъвто си винаги ще намериш правилното си място.
Любим цвят
Всеки си има любим цвят, а дори да не се е замислял кой е той може само да надникне в гардероба си и да види кой е преобладаващия цвят на дрехите му. Онзи ден четох в една статия, че цветовете могат да отразяват както моментното ни настроение така и характера ни. Моят любим цвят е синият, но бях много изненадана от характеристиката, която бяха написали. Според нея хората харесващи синьо са общителни,симпатични и същевременно чувствителни натури. Интуитивни хора, които намират решения за почти всички проблеми. Уважават хората около себе си и са търпеливи, добри слушатели и верни приятели, на които може да се разчита. До тук добре, но по-нататък прочетох, че като недостатък на характера може да бъде посочена пасивност. В повечето случаи са наблюдатели отколкото в главно действащата роля. Тук вече ме загубиха като читател понеже никак не съм съгласна с това. Има някакво много голямо противоречие защото общителните хора са активни и непрекъснато се запознават с някой, завързват разговори с почти всеки и изобщо трудно е да са пасивни. Аз лично смятам себе си за абсолютно пълната противоположност на пасивна. За пореден път се уверявам, че това гадаене на характера според различни неща които харесваш, носиш или нещо подобно в повечето случаи са пълна измислица. Макар да съществуват няколко основни типа характер всеки човек притежава уникална черта, може би затова е толкова интересно да общуваш с различни хора.