Ако попитате психолозите, със сигурност ще ви отговорят, че повтарящото се човешко поведение, тип жертва, е комплекс. Комплекс, който присъства почти във всеки човек – в различна степен, разбира се – и ни кара да забравим за личната отговорност и да живеем с поглед, фиксиран в другите хора. Ако ги попитате кога го придобиваме, както и за много други отклонения в човешкия характер и психика, те ще ви отговорят още с майчиното мляко. И действително детството има огромно значение за развитието на всеки от нас – родителските нагласи, приетите в семейството модели на поведение и взаимодействие със света и хората.
Обикновено родителите дават на своите наследници това, което е заложено в тях самите, собствения си опит, това, което са научили или си мислят, че са научили от живота. Е, по правило това се случва и с така наречената жертвена психология, при която хората отказват под какъвто и да е предлог да носят отговорност за своя живот, привикват да оправдават своите неуспехи и гафове с куп странни причини, винаги хвърлят вината върху обстоятелствата, клюки, магии и уроки, а често срещу тях (поне в главите им) тече и световен заговор. Единственото, което не правят, е да погледнат вътре в себе си, да се опитат да разберат с какво именно са повикали или предизвикали един или друг проблем в живота си. Постепенно състоянието на жертва дотолкова се сраства с носителя си, че се превръща във втората му кожа, в негова истинска същност. Да вини за всичките си беди и нещастия околните, става привично за него. Отговорът на въпроса, кой е виновен, винаги се намира някъде във външния свят – безмилостен и безпощаден към нещастната му личност. И не е в състояние да приеме, че средата му е отражение на личните му представи за света, очаквания, вярвания и нагласи.
