Всеки, който по една или друга причина се е замислял върху особеностите на човешкия характер и има известни наблюдения върху тях, няма как интуитивно да не е забелязал, че представителите на различните националности имат характерни отличия. И навярно си е задавал въпроса има ли връзка между характерологичните специфики на даден индивид и етноса, към който той принадлежи, и колко тясна е тя. Безспорно принадлежността ни към определена ентическа група оказва влияние от най-ранна възраст върху това, кои и какви сме ние, и специалистите отдавна са се изказали категорично в тази посока. Даже са създали една хибридна наука, която изучава тези зависимости и специфики – етнопсихология: нещо средно между психология и етнография.
Според тази научна дисциплина националната принадлежност се явява изключително значим фактор за формирането на психиката на всеки човек, защото фиксира в личността определени качества и характеристики на социума. Отличителните черти на етноса в голяма степен са следствие от неговия исторически опит и именно усвояването, наследяването и осмислянето на този опит, или по-скоро паметта за него, се явяват важна част от формирането на характера на представителите на групата. Съвсем логично обаче посоката на това оформяне не е от групата в нейната цялост към индивида, а от нейната възможно най-малка клетка на обществото – семейството – към отделния представител. Защото именно чрез най-близкото си обкръжение – семейство, училище – ние се приобщаваме към особеностите на националната култура, традиции, обичаи, възприемаме ги от възможно най-достоверния и надежден източник като норма, която не подлежи на обсъждане.
Разбира се, като във всяка наука, която не е константа и търпи развитие, и при етнопсихологията въпросите, които все нямат еднозначен отговор, са много. И досега учените спорят какво точно е съотношението между лични и групови характеристики и кои вземат превес, възможно ли е определени черти на характера да бъдат достояние само на определен етнос и напълно да отсъстват при друг, дали става въпрос единствено за конкретен набор от качества или по-скоро за степента им на изразеност?
Смятам, че в общуването много по-голямо обществено и житейско зло са тези, които стоят на отсрещния полюс, които съчетават в характера и в поведението си, в отношението към околните и към себе си, безконтролна и безмерна критичност към чуждите действия с нулева критичност към собствените си прояви, към личните си възможности и несъвършенства на характера. Това са субекти, които винаги са прави, те са най, най, никога и за нищо не са виновни – защото няма как, те са съвършени в собствените си очи, просто живеят в подменена реалност. За всичко хубаво, което им се случва, без значение дали е дело на общи усилия, заслугите винаги са техни, нищо позитивно не може да се случи без тяхно участие. Към лошото и нестойностното обаче те нямат никакво отношение. За него вина и отговорност винаги носят другите – защото те не са достатъчно способни, нито са съобразителни, не са трудолюбиви, колкото е необходимо, въобще са недостатъчни във всеки един аспект. Този типаж редовно присвоява победите за себе си и още по-системно и щедро подарява провалите на другите. А другите около безкритичните обикновено се сменят често, ако имат достатъчно лично достойнство и себеуважение. А “съвършените” винаги намират разумно обяснение за това – в него те по правило не присъстват като причина.