Христин Петков и поругаването на паметници
Не останах очарована от една скорошна тъй наречена „активистка акция“, проведена от блогъра Асен Генов, а именно боядисването на паметника на Позитано, до централата на БСП. Паметниците ли останаха единствения начин, за да изразим недоволството си и да протестираме ненасилствено? Не мисля.
Паметникът няма нищо общо със сегашната ни реалност. Той затова се нарича така, защото има общо с паметта ни, с миналото. А боядисването му, макар от шепа хора със сини възгледи, които по детински мразят червената партия, да се разглежда като някакъв сорт геройство, смятам че за повечето от нас е неуважение. Към историята, както и към труда на хората, създали монумента – а всички знаем, че това изобщо не е лесна работа.
Тази нелепост ми напомни думите на първия демократичен кмет на Сливен – Христин Петков, че преходът у нас още не е приключил и е нужно съзнанието ни да се промени, за да осъществим истинската промяна и отвън. Подобни псевдопропагандни и псевдоактивистки акции просто показват, колко назад сме още. Та ние още мразим миналото си, не можем да приемем времената на социализма, през които чисто и просто сме преминали, и погрешно свързваме тях с управлението сега. Истината е, че за 24 години нещата се промениха максимално – просто не в наша полза. Колкото и лоши да бяха комунистите, те в много отношения бяха държавници много повече от сегашните социалдемократи – псевдосоциалисти, каквито реално са от БСП.
Нужно е да се отърсим, да се ослушаме, и да действаме колективно, за да променим нещо. Няма да стане с поредното рисуване на паметници и поредното им изчистване. Първо трябва да изчистим главите си, след което да ги вдигнем, да подредим приоритетите си за управляващите ни, и да действаме, за да ги наложим. Всеки здравомислещ човек иска това правителство да падне. Но и на всеки здравомислещ му е ясно, че без нов изборен закон и сериозни промени в играта, след следващите избори положението ще е същото. Въртим се в порочния кръг на собствената си неспособност и безумие.
