Един ден реших да измеря колко реална работа свършвам. Ужасих се. От осмицата до вечерта бях насрочен като студент по разписание. Среща, синхрон, „бърз“ разговор, още една среща. В календара ми имаше повече празнини от швейцарско сирене.
Преди мислех, че да си лидер значи да си винаги на линия. Да влизаш в ролята на пожарникар, който гаси „спешните“ казуси на останалите. В действителност обаче бях просто скъпоплатен секретар на чуждата неорганизираност. Вместо да мисля, да проектирам и да създавам, аз само присъствах. И чаках.
Всеки „бърз“ разговор не е бърз. Той е като камък, хвърлен в спокойно езеро — вълните му се разпростират, развалят фокуса и изискват поне половин час, за да се възстановиш. Никой не го отчита в бюджета, но е пагубен за всяка амбиция.
Истината е, че хората се страхуват от тишината. По-лесно е да се обсъждат цветове и шрифтове, отколкото да се гради нещо истинско. Срещите често са просто ширма, зад която се крият, за да не поемат отговорност за конкретен провал. Това е евтин трик, който не заблуждава никого.
Наложих си правило. Всеки ден между девет и дванадесет календарът ми е заключен. Без имейли, без обаждания, без „само да те попитам“. В началото имаше буря от възмущение. Чуваха се призиви за „липса на прозрачност“ и „нежелание за екипна работа“. Всеки, който живее от разпиляването на чуждото внимание, ще се бори срещу границите. Те се нуждаят от постоянното ти присъствие, за да прикрият собствената си неспособност да се фокусират.
Правилото не ме направи по-бърз, а по-съсредоточен. Когато махнах шума, остана само същината. Когато нямаше как да се крия зад „обсъждането на стратегията“, бях принуден да я прилагам. Сега, ако някой се опита да ми наложи „бърз разговор“, просто показвам празния календар. Резултатът е, че задачите се затварят, а не просто се „обсъждат“. И накрая на деня се прибирам с усещането, че съм свършил нещо, а не че просто съм бил на работа.
