Днес разбрах, че всяка награда за себе си е просто заем с лихва, която в крайна сметка не можеш да си позволиш. Наблюдавах сцена в едно от онези кафенета, където хората отиват да си купят „заслуженото“. Жена с уморено лице плати за огромно парче торта, обявявайки, че това е нейната награда за тежката седмица. Нещо в тази гледка ме подразни. Не наградата, а оправданието зад нея.
Самият аз преди време бях в същата ситуация. След месеци работа по проект, който ме беше изтощил, реших да се „подаря“ уикенд на пълен отказ от мислене. Купих си скъпа техника, за която нямам нужда, и прекарах часове в безсмислено скролване. Мислех, че си почивам. Всъщност не си почивах, а избягвах. В понеделник сутринта се върнах на работа с по-малко енергия, отколкото преди „почивката“. Оказа се, че съм си прекъснал волята, а не умората.
Това е проблемът с масовата тенденция да се награждаваме за всяко дребно усилие. Когато всяка преодоляна трудност се „купува“ с десерт, дреха или екранно време, ние учим характера си да не издържа на дискомфорт. Превръщаме дисциплината в изпитание, което трябва да се понесе, само за да получиш наградата. Така умът започва да търси изход, а не ефективност. Наградата вече не е цел, а подкуп за собствената ни неспособност.
Това е опасна икономика на самозаблудата. Колкото повече се опитваме да подхранваме амбицията си с лесно удоволствие, толкова по-бързо се приближаваме до прегаряне. Прегарянето не идва от твърде много работа, а от липсата на смисъл в самото усилие, когато то е само стъпка към следващото „възнаграждение“. Когато всяка задача е просто пречка пред следващия десерт, губим способността да се наслаждаваме на процеса и оставаме само с умората от безкрайните пазарлъци със себе си.
Така че, следващия път, когато решиш да си купиш нещо, за да „се наградиш“ за оцеляването на трудния ден, просто си спомни: вероятно плащаш за по-скъпия начин, по който ще се провалиш следващия път.
