Още от древността част от жените са се откроявали с непреклонен дух и особена вътрешна сила. Благодарение на тези жени днес женската дума има значение и макар да не искат по някога да ни слушат мъжете са длъжни да го правят. Заради тях днес ние можем да гласуваме, да работим, да сме политици, журналистки и като жени да присъстваме в обществото като равни на мъжете. Еманципацията обаче доведе до някои обратни последствия и към днешен момент много от тези силни и непреклонни жени са сами. Мъжете се страхуват от силния характер на жените, от сериозните им професии, както и от факта че обикновено една жена винаги знае какво иска от себе си и от живота си, докато на един мъж му отнема доста години и грешки докато разбере. Разбира се за всяко нещо си има и изключение и е хубаво, че не всички мъже са такива. Отнемайки пълната им власт, която преди хилядолетия са имали сме отнели и част от тяхната увереност. Все пак в днешния свят всеки трябва да се доказва, както жените така и мъжете. А тогава не е имало нужда те да се доказват, защото са били в главната роля. Силните жени действат смущаващо на мъжете. А умните понякога дори ги отблъскват, може би защото е много по-лесно да впечатлиш една глупава жена, отколкото умната. Ако обаче една силна жена и един силен мъж се съберат вероятно няма да има сила, която да разруши едно такова семейство.
Месец: януари 2012
Педантичност
Педантичността се определя като дребнавост, строгост, формализъм, взискателност и още няколко според мен неточни синонима. Аз бих я определила най-добре като подреденост. Хората притежаващи това качество, което гледано от различните гледни точки може да се нарече и положително и отрицателно, обикновено са властни натури. За тях всяко нещо има своя ред или конкретен начин, по който трябва да бъде подредено. Дори, когато почистват дома си те много добре знаят къде точно стоят вещите им и ги слагат на същото място където са били. Тях трудно може да ги излъже някой, защото те забелязват детайлите и непрекъснато тълкуват всяко нещо, което видят. Не само обстановката, но и поведението на хората. Начина, по който са подредени нещата им били те вещи, документи или самите мебели в стаята трябва да имат някакво значение. По азбучен ред, по важност, по използваемост или по някаква друга класификация те организират своите принадлежности. Интериора на стаята обикновено винаги е изпипан до последния елемент и всяко нещо е поставено на мястото си с конкретна причина, например дивана да се намира точно да линията на килима, да бъде по средата на стаята и да остават равни разстояния от двете му страни. Тези хора обичат симетрията и хаоса не ги обърква, а ги стимулира. Всяко подреждане и организиране на някакъв вид бъркотия им доставя удоволствие и ги зарежда с енергия. Биха били изключително добри ръководители.
Оптимизъм
Много харесвам позитивно настроените хора, тези които наричаме оптимисти. Те гледат живота от неговата добра страна, във всяка лоша ситуация намират нещо добро. За тях чашата винаги е наполовина пълна. Те са страхотна компания за повдигане на настроението, когато си тъжен или просто не ти се прави нищо, успяват да те разсмеят и развеселят. Харесва ми да общувам с такива хора, действат ми много зареждащо. Някои хора казват, че оптимистите са мечтатели, които живеят в собствения си свят и отричат действителността. Аз обаче смятам, че те са силни хора, може би наистина мечтаят за един по-добър свят, но щом успяват да се справят с всяка неприятна ситуация с усмивка определено не са обикновени. Досега не съм чула някой от тях да се оплаква, че нещо не е станало както иска, че не му върви или че някой не го оценява. Думата не мога, за тях е табу, смятат че всяко нещо се печели с труд и постоянство. Способността на оптимистите да виждат доброто и позитивното у хората е ненадмината, дори в лошите хора те виждат нещо добро. Макар да ги наричат глупави, заради това че винаги вярват в положителното, може би е по-добре да си оптимист. Дори много хора да им се присмиват заради техните убеждения, живота погледнат през очите на един оптимист е по-хубав и светъл.
Как се справяме с критиката
Много добра представа за хората може да се добие, когато ги наблюдаваш как съумяват да се справят с критиката. Естествено тя може да бъде градивна или просто от злоба, защото винаги около себе си, колкото и да се опитваме да ги избягваме, имаме някой недоброжелател, който обича да ни упреква с повод и без повод. Критиката от близките хора до нас обаче винаги е градивна и е с цел да подобрим нещо в себе си. Близките, които ни обичат ни мислят само доброто и винаги, когато ни критикуват с положителни намерения. Хората или приемат критиката или я отчитат като обида. От това дали ще нараниш някой, като му кажеш истината много зависи и самия начин и думите, които ще намериш, за да му го кажеш. Това обаче не го владеят много хора и в повечето случаи критиката било то за това как сме се облекли или как сме се държали пред някого излиза като хаплива забележка, от която няма смисъл. Уверените хора приемат всякаква критика, тази която им се струва градивна приемат като съвет, от който могат да се поучат. На останалата, която е просто от завист отвръщат с усмивка. Самото критикуване не бива да си го позволява всеки, защото много пъти отсрещния човек може да ти отговори със същото, като те попита дали ти си перфектен, че му отправяш забележки. Именно в това се крие разликата между градивната критика, отправена от близките хора и тази, на която можем просто да се посмеем.
Можем ли да прощаваме?
Способността на хората да прощават грешките на другите освен великодушие изразява едно нещо, което все по-трудно откриваме по между си и това е вярата във хората и втория шанс. Всички сме способни да допускаме грешки, не сме застраховани от взимането на неправилни решения и възможността неволно с поведението си да нараним някого. Винаги когато сгрешим очакваме от хората, които обичаме да ни дадат още една възможност и да ни простят. Дали обаче самите ние можем да прощаваме грешките на останалите, когато те са наранили нас, това говори много за нашата същност. Способността на хората да прощават е онази дарба да забравят лошото и вместо след себе си да влачат товара на миналото да го оставят някъде по пътя на живота си. Да могат да се отърват от онази ненужна злоба, завист и отмъщение, които са отровили живота и сърцата на толкова много хора. Прошката не е израз на великодушие и добрина само към човека ,който я търси, а и към самите нас, които сваляме от гърба си товара на болката и спомена за предателството. Като се замислим понякога прошката е израз на егоизъм, когато сме толкова наранени, но въпреки всичко сме готови да простим само за да дадем възможност пред нас да се открият новите хоризонти на живота. Да простиш може да се каже, че е героично, защото показваш готовността да забравиш, показваш какво значи за теб човека, който те е наранил. Прошката е велика сила на човешкия дух, ако повече хора научат изкуството да си прощават един на друг може би света ще бъде по-добър и ще има все по-малко неща, за които да се иска прошка.
Доброто и лошото в човека
Живота ни поставя в различни ситуации, в които ние се сблъскваме с всякакви хора, някои от които наричаме добри, а други лоши. Странно е обаче как при конкретни обстоятелства един човек може да ни се стори много добър, а поставен при други той се оказва много лош. Този факт определя разнообразието на човешкия характер. Никога нещата не са черни или бели, винаги около дадена ситуация има предистория, която променя нещата и поради този факт света е толкова цветен. Мисля, че хората се раждат носейки в себе си и доброто и лошото. Това какви ще станат в последствие зависи от много различни фактори, като среда на отрастване, детство, семейство, възпитание. Разбира се има едни големи изключения, при които много лоши хора излизат от прекрасни семейства. Това е трудно да се обясни, но вероятно е свързано със заобикалящия свят, приятелите и ситуациите, в които попадаме. Всеки човек възприема света по различен начин. Трудните моменти в живота могат да направят едни хора по-силни и да ги научат да се борят, а други могат да обезнадеждят и разрушат напълно. Всеки избира дали, когато му се случват неприятни неща това да го направи лош. Не можем да контролираме живота си напълно, но можем да направим избор как да възприемаме света. Всички можем да бъдем добри или лоши, въпросът е всъщност какви искаме да сме и на кое от двете ще позволим да надделее.
Стремеж към уникалност
Винаги съм се възхищавала на хората, които се стремят да бъдат различни. Не подражават на никой и нищо, те са просто себе си. Така или иначе във всяко живо същество има доза уникалност, дори еднояйчните близнаци, които на пръв поглед са напълно еднакви, всъщност са съвсем отделни индивиди. Сремежа към уникалност за мен е един вид способност на човека да покаже себе си в истинската си светлина, без да се сравнява с някого. Без да спазва модните тенденции,без да се влияе от мнението на приятелите си или нещо друго да намира начин да изрази същността си по някакъв уникален и неповторим начин. Хората индивидуалисти обикновено са много интересни личности, търсещи новото и непознатото, от тях винаги има какво да се научи. Забелязала съм, че често са ексцентрични, било то с поведението си или с начина си на обличане, винаги се забелязват сред тълпата с хора. Имам много приятели, които мога да определя като такъв тип хора, всички са весели, усмихнати и много забавни, а по-голямата част от тях се занимават с някакъв вид изкуство. Което ме навява на мисълта как характера ни е тясно свързан с начина на и на живот и как работата или хобито ни може да окаже влияние върху личността ни. Може би тяхната уникалност се дължи способността им да бъдат творци, независимо дали само във въображението си или в действителност.
Импулсивност
Едно качество на характера, за което много се спори дали е положително или не, е импулсивността на хората. Това е онова поведение, когато човек прави или казва нещо без много да се замисля. В едни случаи тази черта може да ни бъде много полезна, защото ни прави интересни и непредсказуеми за останалите.
Дава ни възможност да бъдем различни и да можем да изненадваме хората около себе си. Прави ни откровени и открити, а всеки човек обича да му се казва истината, макар понякога да не е много приятна. Да действаме импулсивно е да следваме някакви свои желания и мисли, появили се на момента или пък такива, които се опитваме да избегнем дълго време. В други ситуации обаче, когато правим и говорим неща без да мислим за никого освен за себе си е много по-вероятно това качество да ни донесе негативи отколкото позитиви. Тогава е възможно да нараним много хора, които всъщност обичаме. Когато искаме да сме импулсивни е добре да не правим глупави неща, за които на сутринта можем да съжаляваме или да установим, че са променили живота ни. Колкото и да се оставим на емоциите и желанията си без много-много да му мислим винаги е добре една част от нас да е наясно какво всъщност прави, в противен случай се стига до безброй грешки. Но те се допускат само по веднъж, все пак ако направиш нещо повече от два пъти значи просто ти харесва.