Чувала съм, че хора с едни от най-коварните и почти неизлечими болести успяват да се излекуват със стабилна психика и силен характер. Може би медикаментите не са най-важните за да се преборим със смъртоносните болести, а самото психическо състояние, силата на духа и надеждата. Дори понякога да е необходимо самовнушение, за да се постигне това, но ако това е начина – така да бъде. Когато хората попаднат в подобни ситуации бързо идва отчаянието и безпомощността, които ускоряват процесите и организма се предава много бързо. Някои специалисти дори твърдят, че когато имаме някакво заболяване, то може да е причинено от нашите мисли и емоции, тъй като те предизвикват спазми в различни части от тялото. Така, че не е полезно да се самостресирате, да мислите песимистично и негативно, да се ядосвате прекалено много. Тези емоции могат да доведат до редица хронични заболявания.
Когато болестта вече е налична е хубаво да имате някой позитивен и приятен човек до себе си, с весел характер, който може да ви разсее. Според мен пълната изолация със света е голяма грешка – трябва да се поддържа някакъв социален живот. Въпреди, че някои болести са много страшни, винаги се намират единици хора, които със своят силен характер и желание за живот успяват да се преборят с тях. В този ред на мисли защо точно вие да не сте от тях. Положителното мислене е едно много важно условие при борбата с подобни болести.
Себеоценка
Да се погледнеш отстрани и сам да дадеш оценка на поведението и личността си е едно от най-трудните неща. Много малко хора са способни да гледат трезво на себе си и като страничен наблюдател, безпристрастно да могат да посочат грешките и недостатъците си. Разбира се когато става дума са положителни черти и страни на характера, всеки един от нас лесно може да посочи тези, за които смята че му носят позитиви. Много по-лесно е да видиш плюсовете си, отколкото да осъзнаеш какви са минусите ти. Повечето хора са вглъбени в себе си до толкова, че смятат че са идеални или символизират съвършенството. Дори когато някой дръзне да изтъкне недостатъците им, те надменно не могат да повярват, че е възможно да имат нещо друго освен положителни страни. Други пък са наясно със себе си, познават се, гледат напълно осъзнато върху грешките си, характера си и поведението си, но се харесват такива, каквито са. Смятат, че ако променят някоя от своите негативни черти, могат да променят и позитивните, за това те обикновено не искат да се променят, а ревностно пазят самоличността си. В други случаи се наблюдава как хората с неясна оценка за себе си сляп о се доверяват на околните, които им посочват неща, които трябва да променят. А те доверчиво се стараят да се харесат на останалите, като им вървят по свирката. Всички имаме своите позитиви и негативи, някои от тях трябва да променим с цел да бъдем по-добри хора, но в повечето случаи сме идеални, така както сме се изградили с течението на времето.
Мания за величие
Винаги са ми били неприятни онзи тип хора, които страдат от някакъв хроничен комплекс за малоценност и това ги предизвиква да развиват различни мании, с които се опитват да се доказват непрекъснато. Манията за величие е едно от най-досадните и неприятни негативни качества на характера на някои хора. Винаги се опитват да са център на внимание, но го постигат като се правят на палячовци или с подигравки на гърба на някой друг. Непрекъснато се целят на високо и в по-голямата част от времето не си дават реална самооценка за себе си. Опитват се да докажат, че те са най-добрите, най-големите и най-великите. Никога не признават, че нещо не им се отдава, че не могат да запомнят или направят нещо. Те винаги могат всичко и полагат неимоверни усилия да го докажат и това на фона на много хора, за които конкретната задача не представлява трудност. Имат навика да крадат идеите на хората, вероятно защото са толкова заети със собствената си мания за величие, че нямат време да си измислят свои. Аз смятам, че проблема на тези хора се крие в детството и родителите. Повечето от тях са деца на строги родители, които винаги са ги подценявали и са ги карали да дават всичко от себе си. Не че има нещо лошо в това, но ако никога не ти кажат, че си се справил отлично е нормално да ти стане навик, да търсиш одобрението на хората.
Нахалството
Може би нахалството е едно от негативите според мен качества на един човек. Нахалните хора въпреки всичко, колкото и да са нехаресвани, колкото и да са подминавани, някои от тях преуспяват именно на база това си качество от характера. Обикновено, когато хората преминават границата на нормалното държание и стават нахални, те не осъзнават за това. Те трудно могат да се погледнат отстрани и да направят извод как може да изглеждат в очите на другите. Редовно се сблъсквам с такива хора, има ги навсякъде в България. Може би самия манталитет предразполага по-големия брой на нахалните хора. Може би все повече хора оценяват прословутото „С нахалство към прогрес“, но не мога да приема това качество за положително. Много често това нахалство от тяхна страна, може да се превърне в наглост ако им позволите. Например много са ми неприятни хората, които постоянно разпитват за неща, които не са тяхна работа и ако си малко по-мекушав и направиш грешката да им кажеш, тази информация в техни ръце може да се използва по много начини, повечето от които негативни за теб. Не бих се учудила големите скандали за идеите, спечелили милиони, да са открадните от някой идеен, но мекушав човечец, който е споделил за идеята си, но е нямал възможността да я осъществи. Затова моят съвет е избягвайте нахалниците, не казвайте абсолютно всичко на всеки, бъдете скромни, защото „Скромността краси човека“.
Лъжата
Относно лъжата се водят много спорове от гледна точка на това кога е по-добре да излъжем или да кажем истината. Във връзка с характера на човек тя е свързана не толкова с това дали той лъже понякога, а с това дали предпочита на него да му се казва истината. Някои хора например казват, че в определени ситуации предпочитат да ги излъжат, вместо да им кажат действителността, която не може да се промени, а само би ги наранила. В една връзка между двама души в случай на изневяра дали е по-добре да признаем пред партньора или да премълчим. Според единия тип да кажеш истината в този случай би било заради самия себе си, за да се отървеш от вината, която чувстваш. Това не би помогнало да човека до вас, по-скоро би го огорчило и вероятно ще сложи край на връзката. От друга страна пък как би се градила една връзка върху такава лъжа и щом е възможно да премълчим толкова голямо нещо от половинката си доверието отива по дяволите. Аз съм от другия тип, които предпочитат истината, каквато и да е тя. Грешките се допускат от всички хора, не сме идеални, друг е въпроса дали ще ни простят за тях. Разбира се обаче е по-добре да се каже истината, защото една премълчана лъжа е огромна тежест, която рано или късно ще излезе на яве. Да излъжеш или просто да премълчиш истината, както казват някои, е временно замазване на очите и пауза на проблем, които все някога ще трябва да бъде решен. Истината, колкото и да е болезнена и ужасна винаги е по-красива, дори от перфектната лъжа.
Силните жени
Още от древността част от жените са се откроявали с непреклонен дух и особена вътрешна сила. Благодарение на тези жени днес женската дума има значение и макар да не искат по някога да ни слушат мъжете са длъжни да го правят. Заради тях днес ние можем да гласуваме, да работим, да сме политици, журналистки и като жени да присъстваме в обществото като равни на мъжете. Еманципацията обаче доведе до някои обратни последствия и към днешен момент много от тези силни и непреклонни жени са сами. Мъжете се страхуват от силния характер на жените, от сериозните им професии, както и от факта че обикновено една жена винаги знае какво иска от себе си и от живота си, докато на един мъж му отнема доста години и грешки докато разбере. Разбира се за всяко нещо си има и изключение и е хубаво, че не всички мъже са такива. Отнемайки пълната им власт, която преди хилядолетия са имали сме отнели и част от тяхната увереност. Все пак в днешния свят всеки трябва да се доказва, както жените така и мъжете. А тогава не е имало нужда те да се доказват, защото са били в главната роля. Силните жени действат смущаващо на мъжете. А умните понякога дори ги отблъскват, може би защото е много по-лесно да впечатлиш една глупава жена, отколкото умната. Ако обаче една силна жена и един силен мъж се съберат вероятно няма да има сила, която да разруши едно такова семейство.
Педантичност
Педантичността се определя като дребнавост, строгост, формализъм, взискателност и още няколко според мен неточни синонима. Аз бих я определила най-добре като подреденост. Хората притежаващи това качество, което гледано от различните гледни точки може да се нарече и положително и отрицателно, обикновено са властни натури. За тях всяко нещо има своя ред или конкретен начин, по който трябва да бъде подредено. Дори, когато почистват дома си те много добре знаят къде точно стоят вещите им и ги слагат на същото място където са били. Тях трудно може да ги излъже някой, защото те забелязват детайлите и непрекъснато тълкуват всяко нещо, което видят. Не само обстановката, но и поведението на хората. Начина, по който са подредени нещата им били те вещи, документи или самите мебели в стаята трябва да имат някакво значение. По азбучен ред, по важност, по използваемост или по някаква друга класификация те организират своите принадлежности. Интериора на стаята обикновено винаги е изпипан до последния елемент и всяко нещо е поставено на мястото си с конкретна причина, например дивана да се намира точно да линията на килима, да бъде по средата на стаята и да остават равни разстояния от двете му страни. Тези хора обичат симетрията и хаоса не ги обърква, а ги стимулира. Всяко подреждане и организиране на някакъв вид бъркотия им доставя удоволствие и ги зарежда с енергия. Биха били изключително добри ръководители.
Оптимизъм
Много харесвам позитивно настроените хора, тези които наричаме оптимисти. Те гледат живота от неговата добра страна, във всяка лоша ситуация намират нещо добро. За тях чашата винаги е наполовина пълна. Те са страхотна компания за повдигане на настроението, когато си тъжен или просто не ти се прави нищо, успяват да те разсмеят и развеселят. Харесва ми да общувам с такива хора, действат ми много зареждащо. Някои хора казват, че оптимистите са мечтатели, които живеят в собствения си свят и отричат действителността. Аз обаче смятам, че те са силни хора, може би наистина мечтаят за един по-добър свят, но щом успяват да се справят с всяка неприятна ситуация с усмивка определено не са обикновени. Досега не съм чула някой от тях да се оплаква, че нещо не е станало както иска, че не му върви или че някой не го оценява. Думата не мога, за тях е табу, смятат че всяко нещо се печели с труд и постоянство. Способността на оптимистите да виждат доброто и позитивното у хората е ненадмината, дори в лошите хора те виждат нещо добро. Макар да ги наричат глупави, заради това че винаги вярват в положителното, може би е по-добре да си оптимист. Дори много хора да им се присмиват заради техните убеждения, живота погледнат през очите на един оптимист е по-хубав и светъл.
Как се справяме с критиката
Много добра представа за хората може да се добие, когато ги наблюдаваш как съумяват да се справят с критиката. Естествено тя може да бъде градивна или просто от злоба, защото винаги около себе си, колкото и да се опитваме да ги избягваме, имаме някой недоброжелател, който обича да ни упреква с повод и без повод. Критиката от близките хора до нас обаче винаги е градивна и е с цел да подобрим нещо в себе си. Близките, които ни обичат ни мислят само доброто и винаги, когато ни критикуват с положителни намерения. Хората или приемат критиката или я отчитат като обида. От това дали ще нараниш някой, като му кажеш истината много зависи и самия начин и думите, които ще намериш, за да му го кажеш. Това обаче не го владеят много хора и в повечето случаи критиката било то за това как сме се облекли или как сме се държали пред някого излиза като хаплива забележка, от която няма смисъл. Уверените хора приемат всякаква критика, тази която им се струва градивна приемат като съвет, от който могат да се поучат. На останалата, която е просто от завист отвръщат с усмивка. Самото критикуване не бива да си го позволява всеки, защото много пъти отсрещния човек може да ти отговори със същото, като те попита дали ти си перфектен, че му отправяш забележки. Именно в това се крие разликата между градивната критика, отправена от близките хора и тази, на която можем просто да се посмеем.
Можем ли да прощаваме?
Способността на хората да прощават грешките на другите освен великодушие изразява едно нещо, което все по-трудно откриваме по между си и това е вярата във хората и втория шанс. Всички сме способни да допускаме грешки, не сме застраховани от взимането на неправилни решения и възможността неволно с поведението си да нараним някого. Винаги когато сгрешим очакваме от хората, които обичаме да ни дадат още една възможност и да ни простят. Дали обаче самите ние можем да прощаваме грешките на останалите, когато те са наранили нас, това говори много за нашата същност. Способността на хората да прощават е онази дарба да забравят лошото и вместо след себе си да влачат товара на миналото да го оставят някъде по пътя на живота си. Да могат да се отърват от онази ненужна злоба, завист и отмъщение, които са отровили живота и сърцата на толкова много хора. Прошката не е израз на великодушие и добрина само към човека ,който я търси, а и към самите нас, които сваляме от гърба си товара на болката и спомена за предателството. Като се замислим понякога прошката е израз на егоизъм, когато сме толкова наранени, но въпреки всичко сме готови да простим само за да дадем възможност пред нас да се открият новите хоризонти на живота. Да простиш може да се каже, че е героично, защото показваш готовността да забравиш, показваш какво значи за теб човека, който те е наранил. Прошката е велика сила на човешкия дух, ако повече хора научат изкуството да си прощават един на друг може би света ще бъде по-добър и ще има все по-малко неща, за които да се иска прошка.