Има нещо много опасно в усещането, че контролираш всичко. Особено в работата. В екипа. Когато логистиката се автоматизира, виждаш само контейнери. Не знаеш какво има вътре. Не знаеш дали не возиш празни кашони вместо поръчки.
Подобно е и в офиса. Дашбордите са блестящи, всичко е зелено, задачите вървят по план. Но това не значи, че хората вътре са наред. Че са вдъхновени. Че не мълчат, за да не си развалят репутацията. Че не са готови да си тръгнат още утре.
Аз самият го разбрах, когато един от най-важните проекти започна да се разпада, въпреки че цифрите крещяха „успех“. Бях толкова зает да оптимизирам процеса на наблюдение, че забравх да наблюдавам хората. Вгледан в екрана, изгубих връзка с реалността.
Софтуерът за управление на проекти ти обещава прозрачност, а всъщност ти продава филтър. Обещава да махне „шума“, но шумът е истината. Това са шепотите, въпросите, колебанията. Това е напрежението, което се чете по лицата, когато някой е на ръба. Когато изгладиш всичко, губиш чувствителността си. Ставаш като пластилин – мек и удобен, но без гръбнак.
Лидерството не е в дашбордите, а в коридорите. В разговорите след срещи. В случайните забележки на кафе машината. В онази кратка пауза, когато някой ти казва „всичко е наред“, но погледът му крещи обратното.
Сега гледам колегите си, които се вкопчват в новите AI инструменти като удавници в спасителен пояс. И си мисля, че те просто се затварят в контейнери, без да знаят какво има вътре. Да, технологията е удобна. Но не е заместител на присъствието. На човешката връзка. На нюха.
Екипът ми продължава да работи. Задачите се затварят. Графиките са все така красиви. Но вече не знам дали управлявам хора, или просто наблюдавам как се движат цифри в един много добре смазан, но напълно бездушен механизъм.