Казват, че депресията е болестта на новото време. Различни изследвания и статистики стигат до почти едни и същи цифри – над 20 процента от населението в развитите страни под някаква форма в определен момент е било засегнато от депресия или депресивно състояние. Въпреки това обаче има доста хора, които не са съвсем наясно що е това депресия, какви са признаците, по които може да се разпознае, и как може да й противодействаме. Както и много хора, които приемат емоционалните състояния, характерни за хората, засегнати от депресията, като трайни черти на характера. Депресията често се възприема и от околните, и от хората, страдащи от нея, като проява на лош характер, мързел и егоизъм, отпуснатост и вроден песимизъм. Трябва да се знае, че депресията не е просто лошо настроение, а сериозно заболяване на психиката, което изисква намесата на специалист и се поддава доста добре на лечение – психотерапевтично и медикаментозно. И че колкото по-рано се постави правилната диагноза и започне лечението, толкова по-голям е шансът за пълното й излекуване и толкова по-малка вероятността от превръщането й в хроничен проблем. Другият мит, свързан с депресията, е този, че тя засяга много по-често хора със слаб характер и неустойчиви психически. Като изключим факта, че в много от случаите депресиите се причиняват от нарушения химичен баланс в организма и тогава имат малко общо с характера, психолозите и психиатрите отдавна са стигнали до заключението, че до депресивни състояния по-често достигат хора с търпелив характер и силна психика, при които депресията идва като защитна реакция – да се изпусне трупаното дълго напрежение.
Character
Страхът да не останеш сам
Сред разнообразието от най-екзотични фобии, от които страда съвременният човек, безспорно една от най-широко разпространените е аутофобията, или патологичният страх от това да не останеш сам. Този страх причинява множество проблеми – и емоционални, и физически. Човек живее в безкрайни съмнения за това, че не е нужен никому, и в постоянен страх, от това, че може да остане сам. Проявленията на тази фобия са доста вяли и в повечето случаи те остават незабелязани от околните. Рядко, при отключващо събитие, съвсем неочаквано може да се прояви патологичното измерение на аутофобията – примерно, когато човек загуби много близък приятел или пък роднина. Тогава могат да се появят така характерните за другите (не толкова кротки) фобии панически атаки и тревожни разстройства. Както и при другите патологични страхове или психологични отклонения, би следвало да се отбележи, че и тук няма застраховани. На практика болезненият страх от самота може да се появи при всеки един. Все пак психолозите наблюдават по-голяма честота на аутофобията сред жителите на големите градове и обясняват това със забързания ритъм на живот и растящата алиенация. Интересен факт е, че тази фобия, противно на очакванията, не се проявява в състояние на самота. Обикновено, за да се прояви, е задължително присъствието на партньор и последваща раздяла, която се интерпретира като истинска трагедия. В такива случаи аутофобът на момента търси заместител на липсващия вече партньор, който и да е – само и само да не е сам. Разбира се, подобно поведение не само снижава качеството на живот, но не повлиява добре и отношенията с околните.
Кариеристите
Сигурно ви е правило впечатление, че за успешните хора никой никога не казва, че са кариеристи. За тях обикновено се казва, че са постигнали отлични резултати в работата си, че са се изкачили по йерархичната стълбичка и други подобни. Думата кариерист почти никога не се използва, смята се, че е натоварена с отрицателен заряд и звучи обидно. Така или иначе от действителността, включително и от наблюдения в близкия ни професионален кръг, ние знаем, че често зад тези смекчени определения на успелите хора се крият не съвсем присъщи за нормалния човек качества. Кариеризмът е съчетание от действия и качества, които в никакъв случай не са приложими към обикновения човек. Пример – за всеки нормален човек от изключителна важност е това, какво мислят хората около него, за кариеристите мнението на околните, включително и на по-възрастните и опитните в работата, няма абсолютно никакво значение. Те изхождат от разбирането, че да се угоди на всички, е трудно, затова не се интересуват от мнението на околните, за да не попаднат в тяхна зависимост. Кариеристите никога не се подават на емоциите си и винаги са сдържани – при тях водещ е разумът. И това е едно от нещата, които ги дърпат напред, защото знаем, че решения, взети под напора на емоциите, не винаги са най-верните. Кариеристите са непоправими оптимисти, вярват в добрия развой на нещата и никога не се предават, даже и когато са направили тежка грешка. Именно в грешките е тяхната сила – от своите се учат, а върху чуждите правят кариера. Независимо от хладния си разум обаче кариеристите са доста общителни и лесно намират общ език с другите. Те умеят да добият полезна информация буквално от въздуха и да я използват в своя полза. Четат добре знаците на съдбата, защото знаят че нищо в живота не е случайно, както и че граници в стремежа им към постигане на поставените цели няма.
Плътността на устните и характерът
Онзи ден си говорим с приятелка по телефона. Добре, че и двете сме на М-тел, че иначе не ми се мисли за тези сладки приказки какви сметки ни чакат. След клюките, които обсъдихме се замислих – има ли връзка между плътността на устните и характера? Широко разпространеното мнение е, че има такава връзка. Какви ли не пороци и слабости на характера се приписват на притежателите на тънки устни. Обикновено ги описват като злобни и завистливи. Но на практика се оказва, че такива определения и обобщения не винаги отразяват действителността и е особено обидно и неинтелигентно, когато някой си съставя мнение за друг само на базата на определени външни белези, без да му е дал възможност да се докаже и по други начини. Първото нещо, което би следвало да се предположи за притежателя на тънки устни, е не че е злобен и завистлив, а че по всяка вероятност предците му са били от далечния Север – защото именно за тези народи са характерни тънки устни. От само себе си се разбира, че няма как те всичките до един да са завистливи и злобни. Както не би следвало изначално да се предполага, че всички представители на африкански племена, които се отличават с месести и плътни устни, са добри и щедри. Няма как да е така. Разбира се, все пак науката за физиономиите ни предлага определена трактовка на характера на базата на плътността и формата на устните, но трябва да се отбележи, че при това тълкуване се вземат предвид и много други подробности, което иде да покаже, че даже науката не слага всички хора с тънки или плътни устни под общ знаменател. Но дори и да ги слагаше, факт е, че живеем в ерата на силикона, и едва ли това трябва да е най-точният ни ориентир за характера на човека срещу нас.
Защитните механизми на човешката психика
На всеки човек е присъща необходимостта от самоуважение. И за да задоволява тази наша необходимост, психика ни си е създала механизми, с които да измести от съзнанието ни неприятните и обезпокояващи преживявания, да ни накара да ги игнорираме. Обикновено психологическата защита действа пряко нашата воля, когато нещо заплашва душевното ни равновесие, психическата ни безопасност и разбирането ни за собствената ни личност. Какви са най-популярните защитни механизми на нашата психика и как действат те? Първият и най-рано открит от науката механизъм е така нареченото изместване. С негова помощ от съзнанието на човека се отстраняват травматични преживявания, обстоятелства или информация. С изместването са свързани и много случаи на забравяне на неща, които могат да разколебаят представата ни за самите нас. Рационализацията е друг много надежден механизъм за защита на Аза. Какво представлява той? Когато след необмислени действия се стигне до неприятни последствия, човек винаги се стреми да оправдае своите постъпки. Прави го не умишлено, а подсъзнателно, за да може да съхрани самоуважението си на едно здравословно ниво. Третата защитна клапа на човешката психика е така наречената проекция. Тя обезпечава човека при запазването на една удовлетворяваща го представа за него самия, като приписва неприемливите му постъпки, идеи, желания и чувства на другите. Проектирайки собствените си негативи върху тях, той насочва и гнева от собствените си недостатъци в посока към другите. Това са трите най-значими защитни механизми на човешката психика, с които, разбира се, съвсем не се изчерпват автономните й защитни сили, защото психиката е като айсберг – малко се вижда, повечето е скрито.
Чаровните хора
Като повечето звучни и красиви думи и думата чар идва от френски и в превод означава обаяние, привлекателност. Всеки човек има собствено симпатично излъчване, собствен чар и всеки сам за себе си решава в какво точно се проявява неговата привлекателност. Но все пак има някои общи неща за чаровните хора. По правило хората, които са обаятелни и харизматични, са уверени в себе си, знаят цената си, което в никакъв случай не означава, че обладават прекалено самолюбие. Най-често самочувствието им води началото си от съвсем обективната оценка на собствената им личност. С какви качества се отличават тези хора? Обикновено те са мъдри и свободолюбиви, имат ясно изразена позиция и собствено мнение, което заявяват смело. Отличават се с доброта, наблюдателност и чувствителност към проблемите на околните. Оптимисти по отношение на основни жизнени въпроси, те умеят да ползват своя опит, знания и интуиция и обикновено правят правилните изводи. Обаятелните хора умеят да мечтаят. Те са привлекателни и с това, че умеят да предразполагат към себе си и да постигат успех не благодарение на своята информираност или пък умения, а преди всичко благодарение на своята положителна нагласа към живота и хората. Разбира се, чарът е преди всичко природна даденост, но не е съвсем невъзможно да го потърсим в себе си и да го развием. Чаровен е акуратният, внимателният и приятен човек, внимателно изслушващ и интересуващ се от своя събеседник, ненатрапващ своите достойнства на околните – все неща, които може да възпитаме у себе си, нали?
Грубите хора
Предполагам, на всеки от вас ежедневно му се случва под една или друга форма да се среща и да контактува с груби хора. Наред с реалния живот, напоследък и интернет стана разсадник на персонажи, които са особено продуктивни в това да заливат другите със своя негативизъм – по повод и без повод. Така че срещата ни с грубостта и с нейните носители няма как да ни се размине, затова би било добре да сме подготвени емоционално и психологически за такива атаки, да знаем как да им отвърнем, с възможно най-малко раздразнение или обида. Преди всичко трябва да знаем основните характеристики и признаци на грубите хора и на грубото поведение. Тези хора обикновено са абсолютно убедени в това, че вие сте длъжен да обслужвате всичките им интереси и потребности; че могат да си позволяват да правят неподходящи и провокиращи коментари в неподходящо време; не уважават чуждото мнение и стандартните неписани права на другите; приемат всичко, което правите за тях, като задължение; никога не пропускат възможността откровено да покажат, че смятат събеседника си за идиот; демонстративно се обръщат към хората без уважение, такт, даже непочтително.
Как може да се подготвим психологически за срещата си с такива хора, за да реагираме нормално и спокойно, без да тревожим психиката си? С директен разговор. Прост, откровен и вежлив разговор, но проведен уверено и със самочувствие, в който разговор просто и ясно да обясните на грубияна, че подобно поведение не ви харесва и ви е неприятно. Ако и това не помогне, просто го игнорирайте. Но не само външно, а го изключете от съзнанието си. Няма по-голямо наказание за грубия човек. Защото го лишавате от това, което подхранва дълбоко комплексираната му същност – възможността да прави впечатление.
Морална идентичност
Днес продължавам с друг много модерен напоследък, а също така и сравнително нов термин в психологията и психоанализата – морална идентичност. Какво е моралната идентичност? Ще ви обясня простичко. Моралната идентичност е собствената ни представа за това, кои сме ние и как сме разположени сред другите, на базата на моралните ценности, които носим. Психолозите твърдят, че моралната идентичност се формира някъде в юношеството, когато развивалите се самостоятелно до момента морални принципи и идентичност се сливат и образуват така наречената морална идентичност. Което ще рече, че на тази възраст някъде моралните ни принципи става важни за нашето самоопределяне. Веднага искам да направя уговорката, че морална идентичност като термин не носи нито положителен, нито отрицателен смисъл. Иначе казано, силно развитата морална идентичност значи единствено това, че имаме установени морални принципи, които ни водят в нашите постъпки и които имат значение за нашето самоопределяне, принципи, които отстояваме със зъби и нокти, но съвсем не значи, че тези морални принципи съвпадат с общоприетите морални норми на обществото. В този смисъл силната морална идентичност, подплатена с нездрави морални принципи, е доста опасна, защото обикновено такива хора са безкомпромисни и доста агресивни при отстояването на принципите си, непоклатимо вярвайки в правилността им и често оправдавайки с тази правилност и най-безумните свои постъпки. Което съвсем логично прави отрицателно подплатената морална идентичност голям проблем на съвременното общество и неслучайно психолози, психоаналитици и треньори по личностно развитие търсят механизми, с които да й повлияят. Доколкото са ясни обаче нещата около начина, по който функционира моралната идентичност, това може да се случи някъде там, в юношеството, след това вече е късно.
Съпричастието
Емпатията е един доста популярен напоследък термин. И както често се случва зад наглед сложните понятия, всъщност стоят простички неща. Другото име на емпапията е съпричастие. Или това, на което англоезичните народи казват да умееш да се поставиш в обувките на другия – да разбереш неговите чувства, мисли, емоции, проблеми. Емпатията стои в основата на така нареченото просоциално поведение, което е много актуално в такива времена като сегашното – на сериозни финансови колапси, на природни катаклизми и екологични проблеми, на етнокултурни и религиозни конфликти и т. н, когато всеки един от нас се нуждае от повече съпричастие и подкрепа. И тук идва въпросът в човек по рождение ли е заложено чувството на съпричастие към другия, или то се развива по различни начини в последствие. Психологията като наука отдавна е дала отговор на тия въпроси чрез различни експерименти, които доказват, че човек изначално носи емпатийността – всеки в различна степен, разбира се – и тя може да бъде стимулирана и развивана още от най-ранна детска възраст. От рождение човек носи импулсите на състрадание и съпричастие, но от възпитанието зависи дали те ще бъдат потиснати, или развити. Има много начини, по които вродената емапатия може да бъде уловена и развита. Съприкосновението с доброто изкуство е един от тях. Книги, филми – те поставят човешки образ на проблемите, пренасят ни в света и опита на другите и по този начин ни насърчават да сме съпричастни с тях. Развиването на умението за активно слушане също е път, който води до съпричастност – слушане не само на близките ни, но и на хора, изпаднали в нужда. Слушайки, ние персонализираме абстрактните социални проблеми, те придобиват конкретно човешко лице и това ни подпомага в емпатийното ни поведение.
Характерът и любимите ни занимания
В забързания и труден живот почти всеки от нас има островче, на което се спасява и което пълни живота му с нови багри и душевно спокойствие. За повечето това са любимите занимания в свободното време, или така наречените хобита. Има ли връзка между характера на човек и хобито, което той си е избрал. Психолозите много отдавна са изказали категорично мнение по този въпрос и то е, че съществува много пряка връзка между двете неща и по това, какво е любимото занимание на човек, може да определим и особеностите на неговия характер. Спокойните, умъдрените и съзерцателните хора, хората, които предпочитат уединението, обикновено се насочват към колекционерството и събират най-разнообразни предмети – монети, календарчета, картички, снимки и др. подобни. Така те създават и населяват още един свят, в който могат да си отдъхнат и да избягат от окръжаващата ги шумотевица. Екстремни и рискови занимания по правило избират хората, които възприемат живота основно чрез усещанията си, а не чрез разума си. За да усетят пълнотата на живота, такива хора живеят в постоянен риск, на границата между живота и смъртта. Спокойствието и сигурността са им чужди и скучни, това не е техният живот. Хората, които избират да запълнят свободното си време със спорт, психолозите смятат за спокойни, силни и устойчиви на стрес. Но всичко това не е даденост, а обикновено е резултат от системните спортни занимания, които им помагат да изпуснат парата и да потушат емоционалните взривове на характера си. Така че хобито и характерът на човека на практика са като скачени съдове – едни увлечения само ни насочват към особености на човешкия характер, а други са призвани да компенсират отрицателните му страни.