Съпричастието
Емпатията е един доста популярен напоследък термин. И както често се случва зад наглед сложните понятия, всъщност стоят простички неща. Другото име на емпапията е съпричастие. Или това, на което англоезичните народи казват да умееш да се поставиш в обувките на другия – да разбереш неговите чувства, мисли, емоции, проблеми. Емпатията стои в основата на така нареченото просоциално поведение, което е много актуално в такива времена като сегашното – на сериозни финансови колапси, на природни катаклизми и екологични проблеми, на етнокултурни и религиозни конфликти и т. н, когато всеки един от нас се нуждае от повече съпричастие и подкрепа. И тук идва въпросът в човек по рождение ли е заложено чувството на съпричастие към другия, или то се развива по различни начини в последствие. Психологията като наука отдавна е дала отговор на тия въпроси чрез различни експерименти, които доказват, че човек изначално носи емпатийността – всеки в различна степен, разбира се – и тя може да бъде стимулирана и развивана още от най-ранна детска възраст. От рождение човек носи импулсите на състрадание и съпричастие, но от възпитанието зависи дали те ще бъдат потиснати, или развити. Има много начини, по които вродената емапатия може да бъде уловена и развита. Съприкосновението с доброто изкуство е един от тях. Книги, филми – те поставят човешки образ на проблемите, пренасят ни в света и опита на другите и по този начин ни насърчават да сме съпричастни с тях. Развиването на умението за активно слушане също е път, който води до съпричастност – слушане не само на близките ни, но и на хора, изпаднали в нужда. Слушайки, ние персонализираме абстрактните социални проблеми, те придобиват конкретно човешко лице и това ни подпомага в емпатийното ни поведение.
