Емпатията е един доста популярен напоследък термин. И както често се случва зад наглед сложните понятия, всъщност стоят простички неща. Другото име на емпапията е съпричастие. Или това, на което англоезичните народи казват да умееш да се поставиш в обувките на другия – да разбереш неговите чувства, мисли, емоции, проблеми. Емпатията стои в основата на така нареченото просоциално поведение, което е много актуално в такива времена като сегашното – на сериозни финансови колапси, на природни катаклизми и екологични проблеми, на етнокултурни и религиозни конфликти и т. н, когато всеки един от нас се нуждае от повече съпричастие и подкрепа. И тук идва въпросът в човек по рождение ли е заложено чувството на съпричастие към другия, или то се развива по различни начини в последствие. Психологията като наука отдавна е дала отговор на тия въпроси чрез различни експерименти, които доказват, че човек изначално носи емпатийността – всеки в различна степен, разбира се – и тя може да бъде стимулирана и развивана още от най-ранна детска възраст. От рождение човек носи импулсите на състрадание и съпричастие, но от възпитанието зависи дали те ще бъдат потиснати, или развити. Има много начини, по които вродената емапатия може да бъде уловена и развита. Съприкосновението с доброто изкуство е един от тях. Книги, филми – те поставят човешки образ на проблемите, пренасят ни в света и опита на другите и по този начин ни насърчават да сме съпричастни с тях. Развиването на умението за активно слушане също е път, който води до съпричастност – слушане не само на близките ни, но и на хора, изпаднали в нужда. Слушайки, ние персонализираме абстрактните социални проблеми, те придобиват конкретно човешко лице и това ни подпомага в емпатийното ни поведение.
Характерът и любимите ни занимания
В забързания и труден живот почти всеки от нас има островче, на което се спасява и което пълни живота му с нови багри и душевно спокойствие. За повечето това са любимите занимания в свободното време, или така наречените хобита. Има ли връзка между характера на човек и хобито, което той си е избрал. Психолозите много отдавна са изказали категорично мнение по този въпрос и то е, че съществува много пряка връзка между двете неща и по това, какво е любимото занимание на човек, може да определим и особеностите на неговия характер. Спокойните, умъдрените и съзерцателните хора, хората, които предпочитат уединението, обикновено се насочват към колекционерството и събират най-разнообразни предмети – монети, календарчета, картички, снимки и др. подобни. Така те създават и населяват още един свят, в който могат да си отдъхнат и да избягат от окръжаващата ги шумотевица. Екстремни и рискови занимания по правило избират хората, които възприемат живота основно чрез усещанията си, а не чрез разума си. За да усетят пълнотата на живота, такива хора живеят в постоянен риск, на границата между живота и смъртта. Спокойствието и сигурността са им чужди и скучни, това не е техният живот. Хората, които избират да запълнят свободното си време със спорт, психолозите смятат за спокойни, силни и устойчиви на стрес. Но всичко това не е даденост, а обикновено е резултат от системните спортни занимания, които им помагат да изпуснат парата и да потушат емоционалните взривове на характера си. Така че хобито и характерът на човека на практика са като скачени съдове – едни увлечения само ни насочват към особености на човешкия характер, а други са призвани да компенсират отрицателните му страни.
Завистта – път към съвършенството или убиец на радостта
Завистта е едно доста спорно проявление на човешкия характер, но същевременно с това и присъщо на всеки човек. Едва ли има човек, даже и от най-положителните и добрите хора, който поне веднъж в живота си да не е изпитал чувство на завист към друг човек. Но как да разберем дали тези емоции са полезни или не. Като начало трябва да се знае, че само по себе си чувството на завист не е негативна и вредна проява. Ежедневно стотици момичета с прави коси завиждат на тези, които природата е надарила с къдрави, и обратното. Не може да се каже обаче, че този тип завист е разрушително чувство. Не, то по-скоро те поставя пред избор – да промениш нещо в себе си или да забравиш за проблема. Така че вредно е не самото чувство на завист, което възниква, а би могъл да бъде вреден начинът, по който се справяте с него. Ако го приемете като възможност да подобрите нещо във външния си вид или пък да се усъвършенствате интелектуално, това е чудесно. Завистта обаче се превръща в проблем и в убиец на радостта от живота, когато започне да дълбае човека като червей, когато мъчи и не води към никакви други пътища, освен към гнева. Във втория случай човек трябва да си даде много ясна сметка, че няма нищо по-важно от това да живее в хармония със себе си и че не си струва да нарушава душевния си баланс с такива нездрави мисли и чувства. Да погледне в другия човек като в огледало – и да използва видяното не за да се самоизяжда, а за да се самоусъвършенства.
Хипохондрията – характер или болест
Предполагам всеки от вас има поне един познат, който е погълнат от проблемите около здравословното си състояние в степен, далеч по-голяма от нормалното, който постоянно се вглежда в сложните сигнали, които дава организма му, и намира безспорни признаци на сериозни заболявания. Ако досега не сте знаели, тези хора си имат име и то е хипохондрици. Обикновено хипохондриците имат в изобилие медицински познания, почерпани от средствата за масова информация, от разговори с познати, от съвети и препоръки. Обикновено доста голяма част от живота на тези хора протича в посещения на лекарски кабинети, консултации със специалисти, четене на популярна здравна информация, пробване на различни лекарствени препарати и прочие угодни на собственото им здраве занимания. Страстта, с която тези хора си търсят заболяванията и ги намират, прилича на страстта на всеки един запален колекционер. Къде са корените на хипохондрията? Повечето специалисти смятат, че основна роля за появата й има типът нервна система на човека, както и редица други фактори: реални заболявания, стрес, преумора, вредни навици и т. н. Предразположени към хипохондрия са тревожните и мнителните хора, нерешителните, с елементи на демонстративност в поведението, самовлюбените и прекалено съсредоточените върху собствената си личност. Редица специалисти смятат, че появата на тези отклонения е предизвикана от определени психологически комплекси, ниска самооценка, депресивност, завист, раздразнителност или някакъв вид зависимост. Други не изключват, че при хипохондриците става въпрос за много нисък праг на болката, което води до погрешна интерпретация на нормални физиологични сигнали. Когато е в нормални граници, хипохондрията не е сериозно психическо заболяване, изискващо намесата на специалист, а по-скоро характерологична особеност. Така или иначе изживяванията, свързани с нея, не са приятни, така че хипохондриците трябва да търсят начин да приглушат сигналите й – различни психологически тренинги, по-активен живот, позитивно мислене т. н.
Здравият и нездравият егоизъм
Понятието егоизъм е познато на всички. Не всички обаче го натоварват с един и същи смисъл – едни приемат егоизма като положителна човешка проява, част от природния инстинкт за оцеляване и самосъхранение, а други – като силно отрицателна проява на човешкия характер. Една от условните прояви на егоизма е употребата на местоимението аз. Аз искам, аз обичам, аз решавам… Но действително ли това е егоизъм. Да, в хубавия смисъл на думата, това е егоизъм. Здравият, в мярка развит егоизъм, е присъщ на всеки и без него нито един човек не би могъл да се осъществи като личност. Което значи едно-единствено нещо, че всички ние, без изключение, сме егоисти. И това, в умерени количества, е изключително полезно за нас. Егоизъм в мярка може да бъде определен като двигател на прогреса. Защото всеки човек си поставя някакви цели и ако егоизмът му е здрав и в норма, той преследва и постига целите си, задоволявайки егото си, но никога не на всяка цена и никога, причинявайки вреда на околните. Разумният егоист не ходи по трупове, за да постигне целите си. Което обаче не може да се каже за другия вид егоизъм – нездравия, прекаления, превърнат в смисъл на живота, егоизъм в превъзходна степен, недопускащ ничие друго мнение, освен собственото, абсолютно безкомпромисния. Този прекомерен егоизъм не е полезен нито за човека, който го притежава, още по-малко за околните. Нездравият егоист може да изгради блестяща кариера, блестящ живот, но постигайки целите си без оглед това, какво причинява на другите, той винаги ще е обречен на самота и на социални връзки, които са далече от понятието приятелство.
Сплетните
Няма човек, който поне веднъж в живота си да не е ставал жертва на сплетни и клюки, да не е бил обект на обсъждане на една или друга страна от характера, постъпките и живота си. И обикновено тези обсъждания имат негативен характер. И винаги се случва така, че по някакъв начин ние научаваме за тия сплетни и за негативно говорене по наш адрес, както се казва – доброжелатели много. Въпросът е как е правилно да реагираме. Да реагираме бурно и да тръгнем към словесна саморазправа или спокойно, с мълчание, да игнорираме авторите на злостните коментари по наш адрес. Това при всички случаи зависи от конкретния човек, от неговия темперамент, характер и от вижданията му за живота. Едни, когато разберат за клеветите и сплетните по свой адрес, в първичния си порив на страст и ярост бързат да потърсят обяснение за това посегателство върху личността си и нерядко стигат даже до физическа саморазправа. Други кротко започват да анализират събитията и след анализа често намират вината единствено в себе си, следват самообвинения, а жените нерядко прибягват и до пречистващата сила на сълзите. В третия вариант обектът на обсъжданията и клюките с убийствено спокойствие и индиферентност морално унищожава източника на клеветата. И за това, как ще реагирате, няма никакво значение дали клюките са се родили от нищото, или пък почиват на реални факти от вашия живот. Истината е, че никой няма право да се рови в личния ви живот. Затова най-адекватната реакция е третата. Убийте завистника с мълчание. Защото сплетните и клюките обикновено са оръжие точно на завистниците. Даже се гордейте с това, че се занимава с вашия живот – това означава едно-единствено нещо – че е по-значим от неговия.
Перфекционистите
Думата перфекционизъм произлиза от латински и означава абсолютно съвършенство. Днес под нея психолозите разбират нездравия стремеж към недостижими идеали и като следствие – прекомерно завишени изисквания към себе си и към околните. Кои са перфекционистите? Те не понасят в нещо да отстъпват пред другите. Искат да направят всичко идеално, иначе въобще не се захващат с него. Изискват съвършенство от окръжаващите ги. Никога не искат помощ, защото го приемат като признак на слабост. Навсякъде търсят недостатъци и постоянно правят забележки на хората около себе си. Болезнено приемат и най-малката критика по свой адрес. Никак не е приятна картинката, нали?! На пръв поглед няма нищо лошо в това да се стремиш към съвършенство, но в повечето случаи нездравите проявления на този стремеж водят до съвсем противоположни резултати. Такива хора никога не поемат необходимата за всяко начинание доза риск, защото искат всичко да е сигурно и пресметнато; отделят твърде много време за работа, която може да бъде свършена бързо, и често в гоненето на идеала пропускат поетите срокове; перфекционистите рядко са доволни от резултатите и живеят в едно постоянно чувство на неудовлетвореност и от себе си, и от околните. Като резултат от тези завишени изисквания при тези хора се явяват много по-често психически и физически проблеми, отколкото при хората, които се отличават с широк поглед върху живота. Както и при повечето отклонения в поведението, и при това психолозите търсят корените в детството – свързват го с родители, които залагат твърде големи надежди на децата си и ги товарят с тях. Така те формират у тях комплекса на отличника, който винаги и във всичко трябва да е пръв, което се превръща след това в модел за цял живот. Модел за нелек живот – както за околните, така и за самите перфекционисти.
Име и характер
Напоследък все повече сред психолозите се налага мнението, че съществува известна връзка между името на човек и неговия характер, съдбата му. Затова те съветват родителите да бъдат много внимателни, когато избират име на детето си – да се замислят какво бъдеще искат за своето дете, каква роля искат да има то в обществото и какъв характера и да съобразят с това, наричайки го. Съществува теория, според която характерът на човек може да се определи, като се вземат предвид датата му на рождение, родното място и името. Тази теория обаче не е от вчера – още от дълбока древност изборът на име на новороденото дете е бил от огромно значение – родителите подхождали много внимателно, тъй като смятали, че всяко име има свое особено значение, своя вибрация, която може да определи характера на детето и да предначертае неговото бъдеще. Не са били редки случаите, когато са кръщавали детето с по няколко имена – като заклинание да има таланти в много посоки. Българската традиция също е отдавала огромно значение на избора на име на детето и се е вярвало, че името може да промени съдбата – наричали са децата с пожелателни имена, например Елица, за да е стройно момичето като ела, Добрина, за да е добро; със защитни – Здравка, за да е здраво детето и т. н. И изглежда в тия вярвания има някакво зрънце истина, защото днес много психолози при направени тестове намират много сходни черти в характерите и съдбите на хора със еднакви имена. Те допускат, че може би става въпрос за вибрации на фонетично ниво, но така или иначе сходствата са налице. Хора с имена, в които има твърди звуци – Александър, Димитър, Маргарита – обикновено се отличават с твърдост на характера и упорство. И обратно хора с мелодични имена – Валентин, Милена, Лиляна – са хора с мек и компромисен характер. Каквото и име обаче да са ни дали родителите, то не може да бъде оправдание за цял живот – в крайна сметка избора на съдба в голяма степен си е наш.
Характерът според домашните любимци
Има нещо, което може да ви ориентира много добре за характера на човек, когото не познавате, и това е изборът му на домашен любимец. И в това няма нищо случайно, защото това, дали човек ще избере да гледа рибки, котка, куче или пък някакъв гризач, много често зависи от неговия характер. Хората, които са избрали да отглеждат рибки, обикновено са хармонични, търпеливи и спокойни, обичащи съзерцанието. Хората, които отглеждат кучета, не може да сложим под общ знаменател, защото кучетата са много различни. Ако обаче по-общо ги разделим на едри и дребни кучета, може да се твърди, че стопаните на едри породи са хора, разточителни и обичащи разкош и същевременно търсещи защита от някого или нещо. Собствениците на дребни кучета обикновено са с по-нежна, по-ранима душевност, много романтични и влюбчиви. При кучетата трябва да отделим и една специална категорията на хора, които отглеждат агресивни породи – обикновено те са несигурни и дълбоко комплексирани. Хората, които отглеждат като домашен любимец котка, пък се различават по това, дали са избрали късокосместа или дългокосместа порода. Тези, избрали писана с къс косъм, са открити – нищо не крият и от нищо не се стесняват, отзивчиви са и винаги готови да помогнат на околните. Пухкавите котки характеризират стопаните си като нежни, гальовни и обичащи комфорта. Към хората, решили да отглеждат гризачи, трябва да бъдете внимателни. Обикновено те са изключително прикрити и недоверчиви към околния свят, в който влизате и вие. Затова тези хора са много мнителни, държат се изпитателно и трудно вземат решение да приемат някого в близкия си кръг.
Възрастните хора и промените в характера
Сигурно много често ви се е случвало да чуете реплики, отнесени към възрастен човек, абе той, като беше млад, не беше такъв, ама като остаря, се промени. Затова днес ще поговорим за това настъпват ли с напредването на възрастта определени промени в човешкия характер. В научната литература е широко застъпена тезата за заостряне или огрубяване на определени личностни черти в етапа на старостта. Например хора, които в младостта си са били тревожни и мнителни с възрастта стават още по-тревожни, мнителни и подозрителни, у пестеливите пестеливостта често преминава в алчност и стиснатост, подхранвани от постоянния страх на възрастните хора да не бъдат ограбени или да не завършат живота си в бедност, при трети принципността и твърдата позиция от младежките им години често преминава в нетърпимост към чуждото мнение и обявяване на война на околните. Емоционалната невъздържаност при други се заостря до степен на взривна агресивност и често до пълна невъзможност за контрол над емоционалните реакции. През този етап от живота съвсем обяснимо се засилват и притесненията за здравословното състояние, често достигащи до хипохондрия, неувереността в бъдещето заради намалените от възрастта жизнени и социални перспективи. Наред с тия промени в не толкова положителна посока, старостта понякога води и до доста положителни личностни промени. Често при възрастни хора се забелязва една умиротвореност, отстъпление от дребните житейски страсти, осмисляне на истински ценните неща в живота, омекотяване на противоречивите черти в характера, адекватна оценка на възможности и способности. Така че да – с възрастта действително настъпват личностни промени, но никак не е задължително те да са само лоши или само добри. Много често, както и при други неща в живота, истината е някъде по средата.