Да минеш между капките
Повод за днешния ми материал е една съвсем тривиална сценка, на която станах свидетел преди няколко дни в градската градина. През една прекрасно оформена градинка гражданин на средна възраст, притича, без да се оглежда – ей така, за по-пряко, по диагонал през тревата и цветята. Тревата и цветята, в които са вложени нашите пари и грижите на служители, чиито заплати пак плащаме ние, с данъците си. Ще кажете, нищо необичайно – често срещана гледка у нас. Само че аз слагам акцента на притича. Защото това притичване между правилата или понародному казано опит да минеш между капките за много хора у нас се е превърнало в манталитет, в начин на мислене и на живот, даже в нещо като национален спорт. Съзнателното нарушаване на правила, до такава степен е станало част от същността на българина, че хората, които стриктно ги спазват, изглеждат като хора не във, а извън нормата. Само че българският народ има и една друга поговорка: не е виновен тоя, дето яде баницата, а тоя, дето му я дава. И си мисля, че тези, притичващите, хора развиват този манталитет и това усещане за безконечна способност да минават между капките, защото ние им даваме шанс за това. Някаква криворазбрана солидарност срещу правилата и държавата, нещо като съвременна андрешковщина. Паркът беше пълен с хора и никой, включително и аз, не си направи труда поне да направи забележка на притичващия. Може би всички сме се възмутили – по български, под сурдинка. С погрешната идея, че той гази тревата и цветята на общината или на държавата. Не, гази в нашата градина и от броя на притичващите, както и от нашата реакция, зависи дали нещо в нея ще вирее.
