Управленчески похвати

Не мога да се сетя от устата на кой римски владетел е излязла крилатата фраза: Разделяй и владей, но така или иначе днес много мениджъри, управители и собственици на фирми я използват като модел на управление. И аз имам лични наблюдения, и наскоро моя позната ми обясни за начина, по който процедира нейният шеф, това беше и поводът да се сетя за тази римска сентенция, пък и да драсна днешните няколко реда.

pohvatiНакратко – във фирмата, в която работи приятелката ми, са всичко на всичко две служителки – тя и нейна колежка. Политиката на шефът им, който е и собственик на фирмата, е най-общо казано такъв – постоянно има сменя фаворитите си. Тоест толерира едната от двете и примачква с несправедливи критики другата. После историята се повтаря, само дето основните и единствени героини в нея си сменят ролите. Едва ли е нужно да ви казвам, че при тая постоянна ощетеност на едната или другата отношенията им няма как да са идеални, макар че и двете са с интелект над средния и много добре разбират какво целят тия постоянни тактики и маньоври. Така или иначе това създава едно постоянно напрежение, чувство на неудовлетвореност, една не особено здравословна конкуренция, която в крайна сметка се отразява на качеството на работата.

Та мисълта ми е за това, че тази сентенция може и да е била продуктивна за римските пълководци и завоеватели, но май хич не е читава при мениджирането на един, макар и малък, колектив. Мисля си, че в тоя случай много по подходяща е една друга крилата фраза, за чийто автор пак не мога да се сетя: Обединявай и направлявай!

 

Да казваме ли истината?

Въпросът със сигурност е основополагащ за повечето хора, които не гледат повърхностно на живота, които мислят върху нещата, които им се случват, върху постъпките си и отражението, което дават те върху другите.

И още по-сигурно е, че на колкото хора зададем подобен въпрос, толкова ще бъдат и възможните отговорите. Нормално, както е казал класикът: разни хора, разни идеали.

truthНо нека да започнем с това, да се опитаме да дадем едно общовалидно определение за истината, да си отговорим на въпроса въобще има ли такова, има ли изобщо абсолютна и обективна истина. Или всичко е въпрос на гледна точка. По мое мнение по-скоро е последното. Всеки има собствен, съвсем логично субективен отговор и определение на това какво представлява истината, свое тълкувание на света, хората и случващото се с него и около него.

Тук въпросът обаче е друг – дали да споделяме всичко, което мислим за правилно. с другите. И ако го направим, не рискуваме ли да оставим след себе си много обидени и огорчени хора, да изгубим приятели или да спечелим врагове.  И още в тоя порядък на мисли – е ли полезно това, или напротив, може да донесе повече вреди.

Аз лично смятам, че казването на правдата, ма макар и субективно, е здравословно за човешкото общуване. Особено между близки хора. Дори нещо повече – смятам го за задължително и си мисля, че освен всичко останало е един доста сериозен и надежден тест за приятелство. Защото по начина, по който човек приема това, което му казваш, може да проличи в каква степен ти вярва, доколко е уверен в чистите ти помисли и добри намерения.

Аз лично практикувам истината и мисля, че това е единствено правилната житейска позиция. Единственият начин човек да не изневери на себе си. Е, боли понякога. Но кой е казал, че задължително трябва да е лесно.

 

Да се съобразяваш само със себе си

Има една българска народна поговорка, че за да опознаеш един човек в детайли трябва да изядете заедно една торба сол. Има обаче и екстремни ситуации и условия, в които много бързо и кристално ясно се вижда кой какъв е и какво може да се очаква от него. Висоцки има една прекрасна песен, по негови стихове, както по-голяма част от нещата, които изпълнява, от филма “Вертикал”, в която най-общо казва, че ако искаш да разбереш дали някой ти е истинкски приятел и дали струва като човек, трябва да отидеш с него в планината. И наистина е така. Като стар планинар и след една съвсем скорошна случка мога да се закълна във верността на това твърдение.

sebesiМиналия уикенд, който беше с прекрасно за туризъм време, излязохме на преход в планината. Първия за сезона. Обикновено групата ни е в един доста постоянен и отколешен състав. Винаги обаче има опция някой от постоянните участници в планинските ни преходи да доведе свой познат или приятел – естествено, след преценка дали биха му издържали силите. Така се случи и при въпросната разходка. Едно момиче от групата доведе две свои приятелки, които изявили голямо желание. Тръгнахме нормално, всички държаха нормално темпо, докато в един момент едно момче не се подхлъзна по нанадолнището – просто не отчете, че под шумата все още е влажно и трябва да бъде по-внимателен – и си навехна крака. Не достатъчно сериозно, за да викаме планински спасители, но достатъчно, за да се наложи всички да забавим темпото, съобразявайки се с това, че той не може да държи нашето.

Не и двете девойки – започнаха да мрънкат и да ни дават зор да вървим по-бързо, понеже приятелят на едната имал рожден ден и не можела да си позволи да се прибере по-късно.

Изводите: характерът и проявите на човечност или липсата й са константни величини и в планински, и в градски условия. Просто в първия случай лъсват по-бързо. И вторият извод – допускането на случайни и непроверени хора в преживявания, които могат да станат и екстремални, и опасни, е нежелателно.

 

Според Светослав Кантарджиев държавата превишава правата си с културните ценности

С проектозакона за нов Наказателен кодекс, в частта за културните ценности, Държавата превишава правата си, смята колекционерът и основател на Фондация Мизия – Светослав Кантарджиев.

33Според готвените промени всеки, който притежава предмети на възраст над 50 години, ще бъде задължен да ги регистрира, в противен случай го грози затвор до 6 години, глоба до 10 000лв. и конфискация. На мен това ми се вижда пълна лудост. Законът не дава ясна дефиниция на това какво е културна ценност, което означава, че абсолютно всеки предмет на възраст над посочената трябва да бъде регистриран – дори един стар гардероб, книга, каквото и да е. Съгласен съм, че  Държавата превишава правата си в случая, принуждавайки всички граждани да декларират и регистрират наследствени вещи, с по-висока сантиментална, отколкото културна стойност. Много вероятно е голяма част от тези хора да предпочетат да унищожат старинните си предмети, вместо да се занимават с регистрацията им, което би било тъжно. Наказанията, предвидени в новия НК за нерегистрирана културна ценност също са огромни и заплашват хиляди хора – както колекционери, така и собственици по наследство. В някои от коментарите, които четох, се шегуваха, че трябва да регистрираме бабите и родителите си ако са над 70 години, като „жива културна ценност“.

Колекционери, нумизмати, антиквари и други се обединиха твърдо против готвените промени в НК за културните ценности. Те изискват по-ясна и адектватна дефиниция на понятието „културни ценности“, както и по-ясен режим на опазване на съответните ценности от държавата. Дано това безумие бъде спряно навреме.

Вреди

damagesНапоследък много популярни в България – а предполагам по света отдавна е така – станаха музикалните и други артистични формати с участието на малки деца. Последното нашумяло предаване от този тип беше на Слави Трифонов, в което търсеше сценична партньорка за малчугана, който веднъж седмично разказва вицове. Е, след дълга и изтощителна за децата надпревара, излъчиха победителка и намериха партньорка – Крисия. Освен че във Фейсбук ни заливат с клипове с нейни изпълнения, тия дни излезе информация, че невръстното още момиче било загърбило учебните занятия и се е отдало изцяло на музикалната си кариера и на амбициите си – или по-скоро на тези на родителите си – да стане известно.

Питам се аз обаче дават ли си сметка и организаторите на подобни формати, а и настойниците им колко пагубно за детската им психика може да бъде едно такова ранно сблъскване със славата – колкото и да е относителна тя в страна като България. Какви непоправими поражения могат да нанесат върху все още формиращия се характер това неочаквано внимание и тази всеобща любов.

Примерите от световната музикална сцена, а и от артистичния свят показват, че обикновено децата, получили ранна известност, в по-късните си години имат сериозни личностни проблеми, често стигат до зависимости и злоупотреба с алкохол, наркотици и други. Нека си припомним историите на Маколи Кълкин, Дрю Баримор, Линдзи Лоън, близначките Олсен. Разбира се, много от вас ще се сетят и за противоположни примери и няма да сбъркат – има такива. Но са единици. Обикновено съдбата на децата звезди се движи по един и същ сценарий – бързо и шеметно извисяване и още по-страшно падане. И едно измамно усещане, че нещата в живота се случват неосъзнато и изключително лесно. А то никога не е така. Поне не и в света на големите.