Всички искат да контролират

controlЗапочвам темата с интересен психологически експеримент. Събрали неколцина доброволци, които настанили в комфортен апартамент – с мебели, модерна кухня, добра храна и богата библиотека. Уловката била в това, че вътре не можели да контролират нещата. Осветлението се включвало, когато човек отвън, който отговарял за това, реши и го изключвал пак по собствено усмотрение. Участниците в експеримента обаче получавали прилична компенсация за създаденото им неудобство – за престоя си в жилището от затворен тип 🙂 им давали заплата, няколко пъти по-висока от тази, под която се подписвали в службата си. Как мислите е завършил опитът. Или по-скоро кога? 🙂 Най-издръжливите устискали седмица и се отказали. Дори били готови да се лишат от всичките пари, които са спечелили с участието си, само и само да откупят свободата си. Отнемането на правото им да влияят дори и най-дребните битови детайли се оказало непоносимо за тях.

Едва ли този финал учудва някого. Всички ние, в по-голяма или по-малка степен, страдаме от тази болест – да държим изкъсо нещата и хората около себе си – и си знаем диагнозата.

Всички искат да контролират живота си, съдбата си, роднините си, близките. Шефовете искат да направляват своите подчинени, а подчинените – началниците си; собственикът на куче – питомеца си, домашния любимец – стопанина си; премиерът – министрите си, те пък него. Метеоролозите искат да влияят на климата, а човечеството иска да държи изкъсо дори Бог. Така май се пееше в една песен. Така май се случва и в живота.

Дайте обаче да си говорим сериозно – поддават ли в действителност нещата в живота и природата на въздействие, сериозно ли някой може да си мисли, че винаги може да им влияе. И още по-важното – че дори и да успява, това е печеливша житейска позиция.

Кой обича надзирателите, надзорниците или инспекторите. Никой – съобразяват се с тях, но често ги изолират. Което също е вид надзор. И означава, че всеки, който силно иска да е контрольор, в крайна сметка се превръща в контролиран.

 

Мъжките страхове

strahoveАко се поразтърсите в интернет, със сигурност ще намерите десетки статии, посветени на въпроса, от какво най-много се боят представителите на силния пол. Отговорите обаче в повечето случаи са доста абстрактни и не стигат до същността на темата. Затова всеки опит за нов прочит на проблема не е излишен. Та към въпроса. Кратко, ясно и конкретно: трите неща, които най-силно тревожат мъжете.

Най-големият мъжки кошмар е страхът от провал. Независимо дали става въпрос за провалена сделка, загуба на карти, изгубен тенис мач или ловна несполука – ситуацията придобива драматични очертания. За представителите на силния пол е от изключителна важност да се чувстват най-силните, най-успешните, най-добрите и непрекъснато да се доказват. Това силно желание за лидерство в повечето случаи се корени в обществените очаквания и насажданото от най-ранна възраст самосъзнание.

Да бъдат отхвърлени, е вторият голям мъжки страх. Именно това е първото нещо, което ги спира, когато се замислят за възможни интимни отношения. И затова им е толкова трудно да направят първата стъпка и да открият чувствата си. И преди да предприемат каквито и да е действия, изпитват необходимост от ясни знаци, че няма да бъдат пренебрегнати, да се почувстват уверени – леко кимване, мека усмивка, деликатна подкана.

Преодоляването на втората опасност води след себе си третата, която притеснява мъжете изключително силно, в повечето случаи съвсем основателно – да не изгубят независимостта си. Опасността от навлизане в личното им пространство, от обсебване е много обезпокоителна. От това някой да дудне за Шампионската лига, за вечерите с приятели, да се опитва да променя с години градени навици и предпочитания. Само при намек за такива намерения представителите на силния  реагират светкавично, без предупреждение и обяснение – бягат.

Така че ако трябва да обобщим – страховете на мъжете се превръщат проблеми на жените. Често влизащи в графата “мисията невъзможна”.

 

Екзорсизмът

exorcismЗапознатите с холивудските истории за прогонването на злото от обладаните могат да си помислят, че всичко това е само сюжет, плод на нечия фантазия, една история на ужасите за отминали времена. Истината обаче е, че това е една доста деликатна тема, по която Ватикана избягва да говори в подробности, както отбягва да споменава и факта, че и в момента в папския университет Athenaeum Pontificium Regina Apostolorum се провеждат такива курсове и се подготвят хора, които да се занимават с подобни практики.

Екзорсизмът  (гр. exorkizein, прокълнат) е заповед, която бог издава на Демона, за да напусне човек, животно, място или вещ. Той включва изясняването на пътя, по който бесът е попаднал в човека, уточняване на вида и името на изгония зъл дух, четене на молитви и поръсване със светена вода.

Да си представим тези древни занятия, не е никак трудно – редица филми доволно точно ги изобразяват. Макар че католическите свещеници и до днес смятат голяма част от тези ленти, включително и най-известната  „The Exorcist“, в която доста детайлно е показано изгонването на бесовете от младо момиче, за изключително спорни.

Габриел Аморт е най-известният екзорсист на Ватикана. Твърди се, че отецът е извършил повече от 50 000 прогонвания на бесове – като най-кратките сеанси са продължавали няколко минути, а най-дългият – няколко дни. Всеки ден към него се устремяват хиляди обсебени поклонници от цял свят. Аморт твърди, че и Хитлер, и Сталин са били обладани от Сатаната и че папа Пий XII неведнъж се е опитвал от разстояние да прогони злия дух, вселил се в немския диктатор, но без успех – по причина на географска отдалеченост.

Със сигурност тази информация звучи доста невероятно за повечето хора. Истина или не, факт е, че възможността злото да бъде прогонено чрез ритуал интригува фантазията на много творци и като резултат се появяват десетки книги и филми по темата. Пък и колко да е невероятно – ако човек вярва в съществуването на добра висша сила, каквато и да е тя, защо да не повярва, че е възможно тя да пребори демоните във всеки от нас – ако бъде призована от специалисти и по подходящия начин! 🙂

 

Съперничеството

Замисляли ли сте се някога върху факта, че често се случва в семейството или любовта да заместим сътрудничеството със съперничество.

Много пъти ние пренасяме състезателния дух, в който ни възпитава обществото, и вкъщи. Нормално – на работното ни място ни поощряват към това, защото още не е измислен по-мощен генератор на прогреса от конкуренцията. Но ние забравяме, че семейството не е писта за надбягване, че значението на думата съпруг, поне на български, носи смисъла на общ впряг, общи усилия.

ego

Доказано е, че сравнението е една от най-честите причини за конфликти в семейството – мъжът и жената се съревновават за любовта на детето, за това, кой от двамата получава повече пари, бабата и майката – коя е по-добра в отглеждането на децата.

Да, някак интуитивно усещаме, че това не е съвсем редно, но все пак егото ни надделява и го правим. Ние се конкурираме с другите, включително и с най-близките си, подсъзнателно. И го правим от най-ранно детство, често подтикнати от непремерени изказвания на възрастите от типа: Виж колко добре се справя сестра ти, а ти носиш само тройки или: Ти си единствен в класа, който не се е справил с теста.

И да избягаме от този наложен ни съпоставителен контекст, когато станем възрастни, е изключително сложно. Въпреки ясното ни разбиране, че това е сериозна предпоставка за скандали и неудовлетвореност. Да, защото обикновено последствията са чувство на завист, у други – ревност, при трети – чувство на обида. И започваме проектираме отрицателните си преживявания на хората до нас. Вече не ги гледаме с любящи очи, а с претенция и недоволство. И те личат – в интонацията, в думите, които изричаме. Резултатът – спорове, изясняване на подхвърлени реплики и обиди, често и раздели.

Струва ли си заради едното его!?