Драмата „Мис България“

Едва ли има някой човек в България, който не е разбрал за драмата с тазгодишното издание на конкурсът „Мис България“ и печелившата от него. Момичето има ясно изразен нос и по-специфична челюст, заради което цялото онлайн пространство избухна в дива ярост, как можело да се избере подобна жена, за най-красива в страната ни.

В България сме свикнали да се хвалим с красотата на жените си. По една или друга причина това наистина е вярно, а най-популярното твърдение за тази изтънченост на външните физически белези на българките са многото смесена кръв, която тече във вените ни.

Що се отнася до конкурса за красота, то е ясно, че не всяка жена ще се яви на него и ще го спечели, но критиците в Интернет искат обяснение, защо точно таза, която те намират за грозна, трябва да представлява страната ни.

Наистина не разбирам защо са се впрегнали толкова за конкурс, който нито е толкова плосък, че участието в него сам по себе си е унизителен и те приравнява към нивото на предмет. Не разбирам въобще защо момичетата се претрепват да се записват за такъв тип конкурси, още по-малко искам да разбера тази ужасяваща злоба, която атакува единствено и само външните, физически дадености на даден човек.

Бих се обърнала лично към милите момичета, които искат да станат кралици на красотата – Това, че имате правилни черти не е ваша заслуга. Има два основни отговорника за това. В най-добрия случай това ще е природата с комбинацията от гените на родителите ви. Във втория случай това ще е пластичният ви хирург, който ще се е постарал да ви направи също толкова незабележима и еднаква, на всички останали кукли.

И в двата случая „красотата“ ви не е нещо, което сте постигнали, благодарение на интелектуалните си качества и прекрасния си характер. За това – преживейте го! И без това на никого освен на вас не му пука за този безсмислен конкурс.

 

Защо е озлобен Павел Чернев?

pavel-chernevДава поводи за размисли Вип Брадър, макар да не го смятам за особено интелигентен формат. Още повече за тематиката на блога ми. Един от най-често коментираните съквартиранти през този сезон очевидно ще бъде бившият атакист и дясна ръка на Сидеров Павел Чернев – ако не го изгонят при следващите елиминации. Ваня Червенкова, която очевидно ще играе ролята на психолога в този сезон, обяснява изключително агресивните словесни прояви на бившия депутат (от които последно пострадаха Мира Радева и дъщеря й Ани) по женски толерантно, изключително разбиращо. Бил сирак (последното ми се струва изключително неуместно за човек, който е преминал 40-те), че бил много самотен, сестра му била емигрантка в Америка, нямал си никого и т. н.

Да, вероятно, ако се опитаме по човешки да обясним агресията, злобата и вербалното талибанство, ще намерим много оправдателни обстоятелства в миналото и в настоящето на всеки. Редно ли е обаче? И най-важното – дали изводите, които правим от това, са достатъчно достоверни.

Могат ли самотата и неуспеха да озлобят, да направи човека злъчен, груб и безотговорен в изказванията си към другите, още повече към представителките на нежния пол. Според мене могат да провокират нещо подобно, но истината е, че само го активират. Иначе то си дреме изначално някъде в човека и просто чака сигнал, за да се задейства. И това, което изкарва на повърхността, е направо отвратително. И тук няма никакво значение, дали това, което казва за социоложката е вярно, или не. Аз също вярвам, че има голяма доза дума в истините му. Става въпрос за формата и за словесните граници, които не бива да прекрачваме. Никога.

 

Можем ли да прощаваме?

Способността на хората да прощават грешките на другите освен великодушие изразява едно нещо, което все по-трудно откриваме по между си и това е вярата във хората и втория шанс. Всички сме способни да допускаме грешки, не сме застраховани от взимането на неправилни решения и възможността неволно с поведението си да нараним някого. Винаги когато сгрешим очакваме от хората, които обичаме да ни дадат още една възможност и да ни простят. Дали обаче самите ние можем да прощаваме грешките на останалите, когато те са наранили нас, това говори много за нашата същност. Способността на хората да прощават е онази дарба да забравят лошото и вместо след себе си да влачат товара на миналото да го оставят някъде по пътя на живота си. Да могат да се отърват от онази ненужна злоба, завист и отмъщение, които са отровили живота и сърцата на толкова много хора. Прошката не е израз на великодушие и добрина само към човека ,който я търси, а и към самите нас, които сваляме от гърба си товара на болката и спомена за предателството. Като се замислим понякога прошката е израз на егоизъм, когато сме толкова наранени, но въпреки всичко сме готови да простим само за да дадем възможност пред нас да се открият новите хоризонти на живота. Да простиш може да се каже, че е героично, защото показваш готовността да забравиш, показваш какво значи за теб човека, който те е наранил. Прошката е велика сила на човешкия дух, ако повече хора научат изкуството да си прощават един на друг може би света ще бъде по-добър и ще има все по-малко неща, за които да се иска прошка.