Според някои проучвания няколко месеца след раждането на детето се зараждат и първите му емоции. Те се получават вследствие от съзряването на мозъка и обикновено са радост, тъга, гняв, страх, отвращение и обич. Именно оттук започва и изграждането на характера, който се формира най-общо до дванадесетата година.
За проявяването на тези първи емоции и това коя ще надделее, най-голямо внимание оказва семейната среда. Семейството е водещо при формирането на ценности, навици и е мястото, където се осъществяват първите социални отношения. Нагласите, които детето получава от модела на поведение на родителите си, ще се отразят в общуването му занапред. Ако те не са позитивни, определено ще се появят признаци на гняв и агресия спрямо останалите хора.
Родителите трябва да помогнат на децата си да растат с любящия си авторитет и да им осигурят необходимите опори, за да научат социално приети начини на поведение. Макар след това децата да са изложени на други влияния, възпитателните отношения, възникнали в семейния контекст, ще преобладават. Поради тази причина семейното възпитание трябва да се осъществява чрез добри примери, да бъде подкрепено с жестове, споделени радости, съвети, опит, а понякога и наказания.
Възпитанието на емоционалните компетенции в семейството също има значение, защото изгражда среда, характеризираща се с мир, хармония и щастие. Това означава намаляване на отрицателните ефекти на някои емоции при детето – като гнева например. От своя страна спомага и за постигане на емоционална осъзнатост, регулиране на емоциите, подобрява самочувствието и емоционалната автономност, чувството за отговорност, толерантността и приемането на неуспехи.
Значението на ценностното обучение е прието като опит за намаляване на проблемите на насилието в обществото. Семейството е естествената среда, в която се изграждат ценности, диалог, уважение, сътрудничество, любов и още. Ако детето приеме тези емоционални навици и знания от своите родители, ще бъде много спокойно и щастливо. А заедно с това ще съдейства и за изграждането на едно по-добро миролюбиво общество.
Етикет: щастие
Можем ли да бъдем различни от множеството
Това е въпрос, който винаги е тормозил творците. Тема, която присъства в голяма част от литературните произведения, заложена е в много творби от изкуството и филмовото изкуство.
Сега попаднах на едно анимирана късо филмче, което много силно отразява действителността, в която живеем и как се превръщаме в плъхове, които са водени от една едничка стръв, обещаваща щастие.
Вижте го и вие и кажете дали сте съгласни с него или имате по-различно виждане върху живота и обществата.
https://www.facebook.com/EhUniverso/videos/158286891586327/
Щастието е достъпно 7 дни в седмицата
Днес темата е позитивна!
Денят е прекрасен, времето е чудесно и е любимият на мнозина от нас петък. Да ви кажа честно, когато преди години бях първо ученичка, а после студентка харесвах петъците. Откакто започнах постоянна работа обаче преоткрих техния чар и неустоимост. Мисълта, че е дошъл края на работната седмица и че тепърва ви предстои заслужена почивка… това е най-хубавото време от седмицата.
Да, ама дали?
Всъщност мисля, че щастието е възможно и през седемте ни познати дни от понеделник до неделя. Защо ежедневно да работим, чакайки уикенда? Защо първата ни мисъл сутрин да е: нямам търпение да дойде вечерта. Подобен начин на мислене не е здравословен за вас самите.
Не е ли по-добре да си мислим какво ни предстои днес и какво сме на път да постигнем? Не е ли по-добре да се радваме тук и сега на хората до нас, на близостта, обичта и приятелството им? Как ви се струва да ценим всеки ден, който ни е даден в този живот, защото никога не знам какво може да се случи през утрешния. Съдбата е противоречива понякога, затова нека не я предизвикваме. Живейте тук и сега, а не очаквайки това или онова.
Щастието наистина е постижимо седем дни в седмицата. Просто трябва да му позволим да стане част от ежедневието ни, вместо да винаги да се събуждаме с мисълта за края на седмицата…
Хората, които искат по-малко, са по-щастливи
Сигурна съм, че още като прочетете заглавието, веднага ще ме обвините в пораженчески житейски нагласи, ще извадите аргументи, че печелившото поведение в живота е това да искаш много, да си поставяш високи цели, да си свръхамбициозен. И със сигурност това е така. Да, за да е успешен и добре реализиран човек със сигурност се искат гореизброените неща. Само че аз говоря за щастие, за това човек да живее в хармония и мир със себе си и с околните, да се усеща добре в кожата си, а не за успех, кариера, израстване или нещо друго. А двете, повярвайте ми не винаги са едно и също нещо, даже, напротив, по-често се изключват взаимно. Затова продължавам да твърдя, че когато човек е реалист, когато мечтае за достижими неща и не прави нещата на всяка цена, определено скъсява пътя до това, да се чувства по-добре. Въпросът е в размера на очакванията, а не в силите, които хвърляме, за да постигнем нещо. По отношение на хвърлените усилия човек трябва да е максималист, винаги трябва да прави или поне да се опитва да прави нещата по възможно най-добрия начин. Не трябва да бъде такъв в очаквания си обаче, поне не прекален. Защото често положеният труд в живота не се материализира.
И ако залогът е бил голям, ако очакванията са били прекалени, идват психическите взривове, вътрешни терзания, обвинения. Точно от разминаването. Затова нека не бъдем алчни в мечтите си – така шансът животът да ни изненада приятно е много по-голям, отколкото да се случи обратното. А приятните изненади винаги са част от щастието, колкото и мимолетно да е то 🙂