Връзки без искри

Повечето списъци с контакти не греят. Те са дигитална измишльотина. Чикагски университет отдавна е показал, че слабите връзки почти не допринасят за усещането за принадлежност. Когато някой ми каже, че има хиляди „контакти“ в мрежите си, си представям купчина дигитална прах, която лъска егото му.

Наскоро седнах в едно малко кафене в центъра и ме връхлетя неочаквана радост. Двама души – възрастен мъж с ръце, целите в белези, и млад, в костюм, който миришеше на чисто ново – разговаряха с такава интензивност, че около тях на три метра нямаше никой. Не гледаха телефони. Не се опитваха да се представят. Просто бяха там, в онзи рядък миг на истинска човешка среща, която не изискваше никакъв бизнес контекст.

А масовата тенденция е точно обратната. Днес е модерно да строиш „мрежи“. Да „оптимизираш“ видимостта си. Да превръщаш всеки случаен разговор в потенциална сделка. Превърнахме социалния капитал в икономически актив, който се трупа като стока в склад. Това е ефективно за нова работа или проект, но е пагубно за характера. Когато гледаш на всеки човек като на точка в списък с потенциални ползи, го изтриваш като личност. И най-лошото – правиш същото и със себе си. Когато всяка среща е сметка „какво ще взема от него“, строиш не мрежа, а цифрово гробище от полезни познати.

Това е икономика на повърхността. За имидж ти трябва маска, а маската е враг на автентичността. Колкото по-голяма е мрежата ти, толкова по-тънък става пластът реалност, който те свързва с другите. Всичко е „оптимизация“, всичко е „професионално“, но нищо не е дълбоко. Ставаме майстори в размяната на QR кодове, а губим способността да издържим на тишината или на неловкостта, нужни за истинско опознаване. Така стигаме до парадокса на времето ни: технологично свързани като никога, но психологически самотни като никога.

В съседното кафене един млад мъж с безупречно изгладена риза нервно сканираше телефона на друг. Движението му беше механично, автоматично – опит да улови частица от чуждото съществуване и да я превърне в цифров запис. Тогава разбрах: „нетоуъркингът“ е модерна форма на колективно самозаблуждение. Ние не търсим хора, а ресурси. Не градим връзки, а просто разширяваме обсега на личния си каталог. Колкото повече се стремим да сме „видими“ за всички, толкова по-невидими ставаме за самите себе си. Когато всеки жест е част от личния ти бранд, преставаш да бъдеш човек и ставаш продукт. А продуктите не се обичат – те се използват.

И когато вечер затвориш приложенията и изгасиш екраните, остава един дълъг, добре структуриран списък с имена, които дори не знаят как звучи гласът ти.

Защо е озлобен Павел Чернев?

pavel-chernevДава поводи за размисли Вип Брадър, макар да не го смятам за особено интелигентен формат. Още повече за тематиката на блога ми. Един от най-често коментираните съквартиранти през този сезон очевидно ще бъде бившият атакист и дясна ръка на Сидеров Павел Чернев – ако не го изгонят при следващите елиминации. Ваня Червенкова, която очевидно ще играе ролята на психолога в този сезон, обяснява изключително агресивните словесни прояви на бившия депутат (от които последно пострадаха Мира Радева и дъщеря й Ани) по женски толерантно, изключително разбиращо. Бил сирак (последното ми се струва изключително неуместно за човек, който е преминал 40-те), че бил много самотен, сестра му била емигрантка в Америка, нямал си никого и т. н.

Да, вероятно, ако се опитаме по човешки да обясним агресията, злобата и вербалното талибанство, ще намерим много оправдателни обстоятелства в миналото и в настоящето на всеки. Редно ли е обаче? И най-важното – дали изводите, които правим от това, са достатъчно достоверни.

Могат ли самотата и неуспеха да озлобят, да направи човека злъчен, груб и безотговорен в изказванията си към другите, още повече към представителките на нежния пол. Според мене могат да провокират нещо подобно, но истината е, че само го активират. Иначе то си дреме изначално някъде в човека и просто чака сигнал, за да се задейства. И това, което изкарва на повърхността, е направо отвратително. И тук няма никакво значение, дали това, което казва за социоложката е вярно, или не. Аз също вярвам, че има голяма доза дума в истините му. Става въпрос за формата и за словесните граници, които не бива да прекрачваме. Никога.

 

Какво означава да бъдеш самия себе си?

sebesiМоже и да ви прозвучи странно, но повечето от хората няма да са в състояние да ви дадат задоволителен отговор на този въпрос, защото даже не се опитват да живеят собствения си живот, а всеки ден съвсем съзнателно слагат чужди маски. И няма как категорично да ви отговорят къде са реалните им мечти и желания, къде – измислените. Почти всеки днес се опитва да бъде някой друг, да копира чуждото, сега това е мода.

И в обсега на подражанието влизат не само вещи, дрехи и други материални неща, а и черти на характера, маниери на общуване, успешни модели на поведение. Нещо като мимикрия – сливане с масата. За по-безопасен, спокоен и успешен живот.

А в крайна сметка всички сме различни – имаме различно образование, възпитание, житейска съдба и е съвсем логично да имаме съвършено различни виждания за едни и същи неща от живота. За някого може да е нормално изразяването на бурни емоции с резки жестикулации и ненормативна лексика, за друг да е абсолютно неприемливо. Но именно в това е цветът и разнообразието на живота, именно индивидуалността на всеки един от нас създава колорита и прави отношенията между хората интересни и непредвидими.

Затова не е здравословно – нито за отделния човек, нито за обществото – да се опитват механично да следват или да налагат неприсъщи норми и правила. Кой твърди, че задължително, когато те попитат: “как си”, трябва да отговориш: “прекрасно” или пък когато ти е мъчно – да се усмихваш широко. От подобна подмяна на истината няма доволни – защото, макар и подсъзнателно, всеки копнее да бъде себе си.

И именно в това психолозите търсят генезиса на все по-модерния проблем – самотата. Защото само в топлото и защитено легло, пред лаптопа, в удобното кресло пред телевизора ние можем да се почувстваме безопасно, да се отпуснем и да дадем свобода на истинската си същност.

Лъжовна сигурност с опасни последици.

Затова трябва да се научим да бъдем себе си – без да се притесняваме за реакцията на околните, без да ни е страх от нея. Защото най-голямата ценност, която има всеки един от нас, е точно неговата уникалност. И тя трябва да ражда гордост, а не страхове.

 

Страхът да не останеш сам

Сред разнообразието от най-екзотични фобии, от които страда съвременният човек, безспорно една от най-широко разпространените е аутофобията, или патологичният страх от това да не останеш сам. Този страх причинява множество проблеми – и емоционални, и физически. Човек живее в безкрайни съмнения за това, че не е нужен никому, и в постоянен страх, от това, че може да остане сам. Проявленията на тази фобия са доста вяли и в повечето случаи те остават незабелязани от околните. Рядко, при отключващо събитие, съвсем неочаквано може да се прояви патологичното измерение на аутофобията – примерно, когато човек загуби много близък приятел или пък роднина. Тогава могат да се появят така характерните за другите (не толкова кротки) фобии панически атаки и тревожни разстройства. Както и при другите патологични страхове или психологични отклонения, би следвало да се отбележи, че и тук няма застраховани. На практика болезненият страх от самота може да се появи при всеки един. Все пак психолозите наблюдават по-голяма честота на аутофобията сред жителите на големите градове и обясняват това със забързания ритъм на живот и растящата алиенация. Интересен факт е, че тази фобия, противно на очакванията, не се проявява в състояние на самота. Обикновено, за да се прояви, е задължително присъствието на партньор и последваща раздяла, която се интерпретира като истинска трагедия. В такива случаи аутофобът на момента търси заместител на липсващия вече партньор, който и да е – само и само да не е сам. Разбира се, подобно поведение не само снижава качеството на живот, но не повлиява добре и отношенията с околните.