Защо е озлобен Павел Чернев?

pavel-chernevДава поводи за размисли Вип Брадър, макар да не го смятам за особено интелигентен формат. Още повече за тематиката на блога ми. Един от най-често коментираните съквартиранти през този сезон очевидно ще бъде бившият атакист и дясна ръка на Сидеров Павел Чернев – ако не го изгонят при следващите елиминации. Ваня Червенкова, която очевидно ще играе ролята на психолога в този сезон, обяснява изключително агресивните словесни прояви на бившия депутат (от които последно пострадаха Мира Радева и дъщеря й Ани) по женски толерантно, изключително разбиращо. Бил сирак (последното ми се струва изключително неуместно за човек, който е преминал 40-те), че бил много самотен, сестра му била емигрантка в Америка, нямал си никого и т. н.

Да, вероятно, ако се опитаме по човешки да обясним агресията, злобата и вербалното талибанство, ще намерим много оправдателни обстоятелства в миналото и в настоящето на всеки. Редно ли е обаче? И най-важното – дали изводите, които правим от това, са достатъчно достоверни.

Могат ли самотата и неуспеха да озлобят, да направи човека злъчен, груб и безотговорен в изказванията си към другите, още повече към представителките на нежния пол. Според мене могат да провокират нещо подобно, но истината е, че само го активират. Иначе то си дреме изначално някъде в човека и просто чака сигнал, за да се задейства. И това, което изкарва на повърхността, е направо отвратително. И тук няма никакво значение, дали това, което казва за социоложката е вярно, или не. Аз също вярвам, че има голяма доза дума в истините му. Става въпрос за формата и за словесните граници, които не бива да прекрачваме. Никога.

 

Какво означава да бъдеш самия себе си?

sebesiМоже и да ви прозвучи странно, но повечето от хората няма да са в състояние да ви дадат задоволителен отговор на този въпрос, защото даже не се опитват да живеят собствения си живот, а всеки ден съвсем съзнателно слагат чужди маски. И няма как категорично да ви отговорят къде са реалните им мечти и желания, къде – измислените. Почти всеки днес се опитва да бъде някой друг, да копира чуждото, сега това е мода.

И в обсега на подражанието влизат не само вещи, дрехи и други материални неща, а и черти на характера, маниери на общуване, успешни модели на поведение. Нещо като мимикрия – сливане с масата. За по-безопасен, спокоен и успешен живот.

А в крайна сметка всички сме различни – имаме различно образование, възпитание, житейска съдба и е съвсем логично да имаме съвършено различни виждания за едни и същи неща от живота. За някого може да е нормално изразяването на бурни емоции с резки жестикулации и ненормативна лексика, за друг да е абсолютно неприемливо. Но именно в това е цветът и разнообразието на живота, именно индивидуалността на всеки един от нас създава колорита и прави отношенията между хората интересни и непредвидими.

Затова не е здравословно – нито за отделния човек, нито за обществото – да се опитват механично да следват или да налагат неприсъщи норми и правила. Кой твърди, че задължително, когато те попитат: “как си”, трябва да отговориш: “прекрасно” или пък когато ти е мъчно – да се усмихваш широко. От подобна подмяна на истината няма доволни – защото, макар и подсъзнателно, всеки копнее да бъде себе си.

И именно в това психолозите търсят генезиса на все по-модерния проблем – самотата. Защото само в топлото и защитено легло, пред лаптопа, в удобното кресло пред телевизора ние можем да се почувстваме безопасно, да се отпуснем и да дадем свобода на истинската си същност.

Лъжовна сигурност с опасни последици.

Затова трябва да се научим да бъдем себе си – без да се притесняваме за реакцията на околните, без да ни е страх от нея. Защото най-голямата ценност, която има всеки един от нас, е точно неговата уникалност. И тя трябва да ражда гордост, а не страхове.

 

Страхът да не останеш сам

Сред разнообразието от най-екзотични фобии, от които страда съвременният човек, безспорно една от най-широко разпространените е аутофобията, или патологичният страх от това да не останеш сам. Този страх причинява множество проблеми – и емоционални, и физически. Човек живее в безкрайни съмнения за това, че не е нужен никому, и в постоянен страх, от това, че може да остане сам. Проявленията на тази фобия са доста вяли и в повечето случаи те остават незабелязани от околните. Рядко, при отключващо събитие, съвсем неочаквано може да се прояви патологичното измерение на аутофобията – примерно, когато човек загуби много близък приятел или пък роднина. Тогава могат да се появят така характерните за другите (не толкова кротки) фобии панически атаки и тревожни разстройства. Както и при другите патологични страхове или психологични отклонения, би следвало да се отбележи, че и тук няма застраховани. На практика болезненият страх от самота може да се появи при всеки един. Все пак психолозите наблюдават по-голяма честота на аутофобията сред жителите на големите градове и обясняват това със забързания ритъм на живот и растящата алиенация. Интересен факт е, че тази фобия, противно на очакванията, не се проявява в състояние на самота. Обикновено, за да се прояви, е задължително присъствието на партньор и последваща раздяла, която се интерпретира като истинска трагедия. В такива случаи аутофобът на момента търси заместител на липсващия вече партньор, който и да е – само и само да не е сам. Разбира се, подобно поведение не само снижава качеството на живот, но не повлиява добре и отношенията с околните.