Перфекционизмът е болест

В железопътната логистика, ако диспечерът тръгне да проверява лично всяка гайка по релсите, влаковете ще спрат да се движат още преди да е дадено началото на първото пътуване. Има нещо дълбоко погрешно в идеята, че пълният контрол е равен на истинска компетентност. Години наред вярвах, че моето излишно внимание към детайла е щит за проектите ми, а всъщност бях просто човек, който спира движението, за да не се тревожи за разхлабени болтове.

Мислех се за перфекционист. Вярвах, че способността ми да уловя една неточност в шрифта на презентация или една излишна запетая в договора е това, което ме прави професионалист. Истината е, че бях парализиран от страха някой друг да не допусне дребна грешка, която да урони моето его. Убеден бях, че ако не прегледам всеки имейл по три пъти, светът ще рухне.

Спомням си една нощ преди две години. Беше към три сутринта, седнал съм в тъмната стая, осветен единствено от синкавия блясък на монитора, и пренаписвах един-единствен абзац в отчет за бюджета. Очите ми горяха, кафето в чашата беше ледено и горчиво, а в главата ми се въртеше само мисълта: „Ако не го кажа точно така, ще изглеждам несигурен“. Бях изтощен, бях на ръба на прегарянето, но не можех да спра. Не защото беше важно за клиента, а защото не можех да поема риска някой друг да контролира разказа.

Тогава не осъзнавах, че с това „внимание към детайла“ всъщност заглушавах хората около мен. Когато преглеждаш всяка стъпка на подчинените си, им казваш, че решенията им нямат значение. Превръщаш професионалисти в автомати, които чакат твоето одобрение, за да се почувстват сигурни. Създадох екип от сенки, които не смееха да поемат инициатива, защото знаеха, че всичко пак ще бъде пренаписано от мен. Цената на този „професионализъм“ беше пълна загуба на креативност и огромно разхищение на време, което можеше да се използва за стратегическо мислене, вместо за поправяне на запетаи.

Докато чаках кафето си в една квартална сладкарница, видях един мъж на строеж срещу мен. Той беше клекнал до една прясно поставена плочка и я търкаше с четка за зъби, докато машините около него работеха с брутална сила, а скелето над него изглеждаше опасно нестабилно. Беше толкова нелепо, че едва не се разсмях. Той се опитваше да постигне безупречна чистота на детайла, докато цялата структура около него се опитваше да не се срути под тежестта на собствената си небрежност.

Професионализмът не е в това да контролираш всяка прашинка под краката си. Професионализмът е в това да изградиш система, която издържа на грешката, без да се превърне в развалина. И ако единственото, което можеш да контролираш, е чистотата на една плочка, значи не управляваш нищо.

Дързост и красота по български

logo_1987Знаете ли какво си мисля днес? Сетих се за сериала „Дързост и красота?. Дават го от толкова отдавана, че и аз не знам до кой епизод са стигнали. Епична сага, голямо нещо. Харесваше ми целия блясък, който ни привлича в света на модата, но също така ми харесаваше в сериала, че показваха какво е истинското лице на хората в този бранш.

Който си мисли, че да си в модния бизнес е лесно, много греши. Всъщност е много по-страшно отколкото можете да си представите. Колкото и прекрасна да е страната на творчество и красота, толкова трудно се градят и пазят и двете – и таланта, и визията. Конкуренцията е голяма и това да си пръв и да наложиш тенденция и въпрос не само на професионализъм, но и на бързина и експертност. А стигне ли се до ревю – особено  големите марки, които вече имат изграден имидж – търсят  най-добрите модели да представят колекциите им. За тях едно представяне не е просто разходка по подиума. Това е апогеят на всикчо, за което са се струдили. Грим, прическа, хореография, избират се най-харизматичните мъже и жени, за да вдъхнат живот и душа на дрехата.

От сигурни източници зная, че в днешно време в България доста трудно се намират добри модели. Преди като че ли е било доста по-лесно като се има предвид, че работеха наложили се бранша фирми като „Джей Моделс?, които са залагали на качество и обучавали чудесно кадрите си, защото за професионализма на модела се съди по неговата походка, естествена грация и излъчване. Така станаха популярни и до днес някои имена от родния бизнес и продължават да работят в тази насока, но повечето от които, уви – само като хоби.

У дома има повече дързост, отколкото красота. С голямата криза отпреди 10 години стана твърде трудно моделството да се наложи като доходна професия. Днес това е само занимание за повече студентки и млади жени, които така или иначе имат някаква основна професия. А тъжното е, че красиви момичета, които наистина мога да станат много популярни на големия моден подиум в Милоно или в Лондон, днес припечелват 50-тина лева като промоутърки в някой хипермаркет.