Докато разнасям четката с боя върху стария шкаф и вдишвам аромата на разтворител, в главата ми се върти една тема:
Можем ли да харесваме всички?
И защо, по дяволите, се държим така, сякаш това е добродетел?
Натискът е повсеместен. Казваме на децата си: „Играй си с всички на площадката.“ Ами ако някое дете просто не му харесва? Не че му е направило нещо лошо – просто не го усеща.
Същото и с кучетата. Очакваме нашето да се сприятелява с всяко срещнато.
А пък то, горкото, понякога си личи, че още отдалеч не може да го трае.
Също е и със сингъл приятелите – „Този е супер, защо не му дадеш шанс?“
Ама защо, ако вътре в тялото ти всичко крещи: не ми е по вибрация?
Сякаш самото избиране на компания е проява на егоизъм. Сякаш нехаресването на някого автоматично те прави лош човек.
Истината е, че нехаресването не е морална присъда. То е усещане. Нещо в погледа, миризмата, гласа, тона, стойката, прекалената настойчивост или пък емоционалната празнота. Понякога тялото усеща несъвместимостта преди да сме чули и едно изречение. И е напълно естествено. Не е нужно да има причина. Не е нужно да има вина.
Наричаме това толерантност. Алтруизъм.
Аз го наричам страх да не ни помислят за лоши хора.
Все едно имаме вътрешен полицай, който ни забранява да си признаем, че някого просто не понасяме. Без обяснение. Без причина, която звучи достатъчно „добре“.
Само защото не е нашият човек.
И да – понякога нехаресването е интуитивно. На ниво феромони, химия, език на тялото, усещане от първата секунда.
Достатъчно ли е това да си тръгнем от разговор, без да се чувстваме виновни? Позволено ли ни е изобщо да не се борим с тези усещания?
Честно? Нямаме време в тоя живот да се преструваме, че харесваме разни хора, само защото може един ден да ни потрябват.
Това не е широкоскроеност. Това е социална застраховка.
И струва скъпо – време, енергия, изтощение от преструвка.
Често бъркаме харесването с възпитание. А те са различни неща. Можеш да се държиш културно с някого, когото не искаш в живота си. Можеш да не нападаш и да не се преструваш на благоразположен. Можеш да избираш хората си – както избираш храна, дрехи, книги. Не защото другите са „лоши“, а защото не са твоите.
Така че, ако някой днес не ти пасва – не си длъжна да му се усмихваш с блажен израз.
И детето ти не е длъжно да си играе с всички.
Кучето ти също не дължи социализация на квартала.
А когато става дума за децата ни, натрапването на универсално харесване е още по-опасно. Учи ги, че усещанията им нямат значение. Че ако някой ги отблъсква, те трябва да го преодолеят, за да са „добри“. А после се чудим защо нямат граници, защо не се вслушват в интуицията си, защо търпят лошо отношение. Научили сме ги, че отказът да общуваш е неучтивост, а не право.
Истинската щедрост е да приемеш, че не всички ще се харесваме – и това е напълно човешко.
А щом е човешко, значи е нормално.
И честно казано – доста освобождаващо.
