Позволено ли е да не харесваме всички? (И защо се преструваме, че го правим)

Докато разнасям четката с боя върху стария шкаф и вдишвам аромата на разтворител, в главата ми се върти една тема:
Можем ли да харесваме всички?
И защо, по дяволите, се държим така, сякаш това е добродетел?

Натискът е повсеместен. Казваме на децата си: „Играй си с всички на площадката.“ Ами ако някое дете просто не му харесва? Не че му е направило нещо лошо – просто не го усеща.
Същото и с кучетата. Очакваме нашето да се сприятелява с всяко срещнато.
А пък то, горкото, понякога си личи, че още отдалеч не може да го трае.
Също е и със сингъл приятелите – „Този е супер, защо не му дадеш шанс?“
Ама защо, ако вътре в тялото ти всичко крещи: не ми е по вибрация?

Сякаш самото избиране на компания е проява на егоизъм. Сякаш нехаресването на някого автоматично те прави лош човек.

Истината е, че нехаресването не е морална присъда. То е усещане. Нещо в погледа, миризмата, гласа, тона, стойката, прекалената настойчивост или пък емоционалната празнота. Понякога тялото усеща несъвместимостта преди да сме чули и едно изречение. И е напълно естествено. Не е нужно да има причина. Не е нужно да има вина.

Наричаме това толерантност. Алтруизъм.
Аз го наричам страх да не ни помислят за лоши хора.
Все едно имаме вътрешен полицай, който ни забранява да си признаем, че някого просто не понасяме. Без обяснение. Без причина, която звучи достатъчно „добре“.
Само защото не е нашият човек.

И да – понякога нехаресването е интуитивно. На ниво феромони, химия, език на тялото, усещане от първата секунда.
Достатъчно ли е това да си тръгнем от разговор, без да се чувстваме виновни? Позволено ли ни е изобщо да не се борим с тези усещания?

Честно? Нямаме време в тоя живот да се преструваме, че харесваме разни хора, само защото може един ден да ни потрябват.
Това не е широкоскроеност. Това е социална застраховка.
И струва скъпо – време, енергия, изтощение от преструвка.

Често бъркаме харесването с възпитание. А те са различни неща. Можеш да се държиш културно с някого, когото не искаш в живота си. Можеш да не нападаш и да не се преструваш на благоразположен. Можеш да избираш хората си – както избираш храна, дрехи, книги. Не защото другите са „лоши“, а защото не са твоите.

Така че, ако някой днес не ти пасва – не си длъжна да му се усмихваш с блажен израз.
И детето ти не е длъжно да си играе с всички.
Кучето ти също не дължи социализация на квартала.

А когато става дума за децата ни, натрапването на универсално харесване е още по-опасно. Учи ги, че усещанията им нямат значение. Че ако някой ги отблъсква, те трябва да го преодолеят, за да са „добри“. А после се чудим защо нямат граници, защо не се вслушват в интуицията си, защо търпят лошо отношение. Научили сме ги, че отказът да общуваш е неучтивост, а не право.

Истинската щедрост е да приемеш, че не всички ще се харесваме – и това е напълно човешко.
А щом е човешко, значи е нормално.
И честно казано – доста освобождаващо.

За книгите и хората

Първото впечатление е нещо важно. Много важно. Лесно и бързо създаваме положително или отрицателно такова, а то после може да има дългосрочни ефекти, които да не успеем да преодолеем със седмици, месеци… години.
Създаваме си представа за хора, които не познаваме лично, не сме говорили очи в очи с тях и може по никакъв начина да не са свързани пряко с нас. Извън традиционните начини, по които градим мнението си за хората, има обаче още един – на база това какво четат.

Често виждаме във влака, рейса, метрото, самолета, чакалнята, на опашка някъде и т.н. различни хора да четат. И нали знаете, любопитството е голяма работа. Всеки път се навеждаме да видим корицата на книгата, която прелиства непознатия ни съсед.

London UndergroundИ изведнъж някоя от следните мисли минава през главата ни:
–    О, блудкава история, защо въобще я чете, не си струва. Наистина ли ти харесва, що за човек си?
–    Поредното фентъзи… никнат като гъби и не разбирам защо се четат толкова много. Явно това е поредния индивид, който иска да избяга от реалността.
–    Хм, това изглежда като сериозна книга, този човек сигурно е доста умен…
–    Каква е тази книга, не я знам, не е известна. Дали си струва вниманието, а ти защо се занимаваш с нея?
–    О, руски автор. Какво, защо, вече не сме във времето на соца, можеш да четеш и други неща.
–    Какъв е този еротичен роман, защо го четеш, да не би да…

Има още много и много примери, но сигурно сте схванали идеята. Така че, да. Склонни сме да си градим мнение за хората на база това какво четат. Има обаче начини да се предпазите от този ефект. Скривайте кориците, като ги подвързвате, слагате в калъф или правите нещо друго. Електронните книги също са добър похват. Все пак те въобще нямат корица.

Мнителните хора

Мнителността, или подозрителността, се развива при тези хора, които, обикновено погрешно, предполагат, а по-често и са абсолютно сигурни, че заобикалящите ги имат отрицателно мнение и настройка към тях, смятат ги за незначителни, неспособни да направят каквото и да е и винаги са готови да им причинят болка или неприятност, постоянно ги коментират зад гърба им. Като изключим факта, че този тип хора често са доста затормозяващо и проблемно присъствие за околните, мнителността и постоянното съмнение в другите им пречи самите те да бъдат щастливи и бие по самооценката им, формира им редица комплекси за малоценност. Мнителните хора обикновено са излишно обидчиви, ревниви, склонни към нелогични постъпки и не особено общителни. Те трудно забравят даже и незначителни обиди, постоянно превъртат в главата си собствените си малки и големи неуспехи, натрупаните отрицателни емоции, като обикновено за това винаги са им виновни другите, рядко търсят вината в себе си. Според психолозите и мнителността, както и много други отклонения в поведението, води началото си от ранно детство и е свързана с проблемни отношения с родителите – редки похвали, завишени изисквания и постоянно изтъкване на неудачите и неуспехите на детето. Но ако и зараждането на мнителността да води началото си от детството, в една по-зряла и по-осъзната възраст, човек винаги може да коригира отклоненията в поведението си, като ежедневно и упорито работи върху себе си. Като начало добър вариант са опитите за една наистина реална и обективна оценка на ситуациите, както и гласуване на доверие на всеки, който не е доказал, че заслужава обратното.