„Когато жена каже, че се разбира перфектно с половинката си и заедно взимат решенията, знам, че всъщност тя командва вкъщи“. Тези думи провокираха темата за днешния материал в блога. Наистина ли е така?
Далеч от романтичните и идеалистични представи, че любовта окрилява и решава всички проблеми, поглеждам на взаимоотношенията между мъж и жена в чистата им форма. Това е най-естествената връзка в света и затова тя не бива да е сложна.
Всички книги, които казват на жените как да накарат силния пол да свалят капака на тоалетната чиния, а мъжете – как да разберат нежния пол, прекалено усложняват ситуацията. Ако се замислим, подобни материали целят единствено да се постигне контрол, надмощие над другия, да му покажеш, че ти си по-силен. Защо? Необходимо ли е?
Всъщност всички тези прояви на доминиране са провокирани от егото. Именно то не е готово на компромиси. Подобни толеранси често се приемат като липса на характер или на изразяване на мнение. А истината е, че разбирателството дава баланс в една връзка.
Представете си ситуацията, в която на двойката ѝ е приятно в собствената компания. Членовете в нея се уважават един друг и се обичат. Защо тогава, когато единият от тях реши да направи различно занимание от това да е с другия и да се почувства отново индивидуален, да е нещо лошо? И защо другият да му се сърди?
Не забравяйте, че всеки проблем се решава с разговори и коментари. Когато тонът е премерен, а доводите – основателни, няма как да не се достигне до правилен развой на нещата. Равноправие на половете, на участниците във връзката и на отношенията – това е формулата за успех.
Етикет: его
С егото напред
Случвало ли ви се е да попаднете на хора, които обичат да упражняват нищожната си власт върху останалите хора, държейки се изключително арогантно и дори в повечето случаи – оскърбително.
Истината е, че малките умове това го правят. Малките хора, за да избият комплексите си за малоценност и, за да се почувстват по-добре и по-велики решават, че ще тъпчат всички останали и ще показват и демонстрират надмощието си върху тях, независимо дали са прави или не.
Тъжното е, че този тип хора обикновено заемат някакви ръководни позиции или са станали такива заради ръководните си позиции. Което отблъсква дори качествените кадри от съответното работно място.
Справяне с такъв тип хора няма. Единствения вариант е да се махнете и да се надявате, че няма да попаднете отново на такива.
Успех!
Сблъсък на егота
Предполагам ви се е случвало нещата, които хората ви казват, да ви засягат много, защото вие ги приемате като обида. Може би те не са казани с тази цел, но съзнанието ви ги възприема по този начин и ви кара да се чувствате зле. Ако пък наистина са казани с умисъл, то тогава пак не бива да реагирате остро, защото проблемът не е ваш, а на човека, който е изрекъл думите, и на неговото състояние на духа в момента. И в двата случая гледайте по-отгоре на нещата, като един непукист.
Отношенията ви с хората не трябва да са на принципа на сблъсък на егота, затова избягвайте да стигате до спорове. Пределно ясно е, че всеки си има свои възприятия за света, базирани на житейския опит, който ни е изградил като личности. Има хора, които гледат по-философски на нещата и се стремят към себеусъвършенстване и други, които са стигнали до едно ниво на развитие и не виждат нужда да продължават напред. Възгледите им ще се различават неимоверно, защото са твърде различни.
В комуникацията с останалите се намесват и еготата ни, като всяко защитава себе си и своите виждания като най-правдоподобни. Решението е да обучите егото си да не се напряга в конфликтни ситуации, а да се отпуска, тръгвайки от разбирането, че всеки е различен.
Вие не сте центъра на вселената. Знаете колко вярно е това твърдение, но някак не ви се иска да го приемете. Гордостта все пак ни пречи в отношенията с останалите и егото ни си казва думата, когато усети, че е накърнено. Успеете ли да го овладявате в конфликта ситуация не е провал затова, че не сте спечелили спора, а успех, защото умеете да се контролирате. Нали знаете, че по-умният винаги отстъпва…
Съперничеството
Замисляли ли сте се някога върху факта, че често се случва в семейството или любовта да заместим сътрудничеството със съперничество.
Много пъти ние пренасяме състезателния дух, в който ни възпитава обществото, и вкъщи. Нормално – на работното ни място ни поощряват към това, защото още не е измислен по-мощен генератор на прогреса от конкуренцията. Но ние забравяме, че семейството не е писта за надбягване, че значението на думата съпруг, поне на български, носи смисъла на общ впряг, общи усилия.
Доказано е, че сравнението е една от най-честите причини за конфликти в семейството – мъжът и жената се съревновават за любовта на детето, за това, кой от двамата получава повече пари, бабата и майката – коя е по-добра в отглеждането на децата.
Да, някак интуитивно усещаме, че това не е съвсем редно, но все пак егото ни надделява и го правим. Ние се конкурираме с другите, включително и с най-близките си, подсъзнателно. И го правим от най-ранно детство, често подтикнати от непремерени изказвания на възрастите от типа: Виж колко добре се справя сестра ти, а ти носиш само тройки или: Ти си единствен в класа, който не се е справил с теста.
И да избягаме от този наложен ни съпоставителен контекст, когато станем възрастни, е изключително сложно. Въпреки ясното ни разбиране, че това е сериозна предпоставка за скандали и неудовлетвореност. Да, защото обикновено последствията са чувство на завист, у други – ревност, при трети – чувство на обида. И започваме проектираме отрицателните си преживявания на хората до нас. Вече не ги гледаме с любящи очи, а с претенция и недоволство. И те личат – в интонацията, в думите, които изричаме. Резултатът – спорове, изясняване на подхвърлени реплики и обиди, често и раздели.
Струва ли си заради едното его!?
Синдромът “едно дете”
Нямам представа дали терминът, който въвеждам в заглавието, съществува в науката за човешкия характер, или дали поне има приближаващ се по смисъл до него научен термин. Няма никакво значение, защото смятам наблюденията си върху този синдром за доста задълбочени и в този смисъл изводите, направени от тези наблюдения – също за дълбоки и верни. Синдром “едно дете” аз наричам определена съвкупност от черти на характера и поведението на хора, които нямат братя и сестри и са единствено дете в семейството. Разбира се, започвам да излагам наблюденията си върху този синдром с уговорката, че всяко правило си има изключение, тоест отличителните за синдрома особености на характера и поведението в никакъв случай не се отнасят до всички представители на групата “едно дете”. Първата отличителна черта на този синдром е егоизмът – понякога умерен, но по-често неумерен. Обикновено единствените деца в семейството са свикнали да бъдат център на вниманието и да не делят нищо с никого. На един по-късен етап този модел от семейството се пренася и в живота. На второ място децата, отгледани сами, много често се отличават с прекомерното си его – за тях няма нищо и никой по-значим и по-стойностен от тях самите, няма граници, които не биха прекрачили, ако има опасност някой или нещо да нарани егото им. И трето, за тях не съществува отговор “не”, свикнали на изпълнението на всякакви свои желания и прищевки в детските си години, те смятат, че е редно да се случва така и в живота и ако това не се случи, по подобието н, те са в състояние да повишават тон и да вдигат грандиозни скандали, ако някой си позволи да не се съгласи с тях или да им противоречи.