Човешкият характер е труден за разбиране, дори своя собствен. Понякога допускаме някои хора в обкръжението си и им се доверяваме, докато не дойде моментът, в който не се случи нещото, което не отваря широко очите и ни показва колко всъщност сме бъркали в преценката си. А може би всъщност въобще не сме бъркали в преценката си, а сме бъркали за нас самите.
В повечето случаи хората нямат напълно обективна преценка за себе си. Или прекалено много се надценяват, или прекалено много се подценяват. Това да виждат себе си отстрани и да могат да излязат от естествения си егоизъм – сигурно никога не се случва в реалният живот.
Хората за мен по природа са до някъде лоши – искат да имат нещо и първичният им инстинкт е да го вземат на цената на всичко, ако ще и това да наранят физически друго същество. Ето защо хората, живеейки в социум, сме създали определени правила за поведение и съвместен живот. Които всички трябва да спазват… и пак има такива хора, които не го правят. Те са преследвани от закона и въпреки това, че ще понесат някакви последици за действията си, които ще му бъдат наложени от мнозинството, не ги е притеснявало и те са извършили това деяние.
Повечето хора обаче ги е страх. Страх ги е от това да спрат да се чувстват свободни сами да избират (колкото и нереално да е това всъщност). Ето защо с годините са приели тези правила и те са се превърнали в техни устои.
Когато става въпрос за това да се опознаем – можем ли наистина да го направим, без да бъдем повлияни именно от тези социални и обществени норми, които светът ни е наложил?
