Вчера се разхождах из стария квартал. Не за първи път, разбира се, но този път беше различно. Като че ли времето беше спряло. Нямаше онзи шум, онова суетене, което помня от детството. Улиците бяха почти празни, а по фасадите на старите къщи се бяха настанили бурени и паяжини. И пак нещо ме дърпаше натам — някаква необяснима носталгия.
Спомням си как играехме на топка тук, как гонехме котките по покривите, как миришеше на прясно изпечен хляб от пекарната на ъгъла. Сега от пекарната е останала само една табела, а хлябът се купува от големите вериги. И все пак, когато мина покрай празната витрина, усетих познатия аромат, сякаш отнякъде се носеше. Вероятно само ми се стори.
Покрай блока на баба ми, където прекарвах летата си, минаваха деца с телефони в ръце. Не гледаха наоколо, не общуваха помежду си. Всеки беше затворен в своя свят. Нищо общо с онези дълги следобеди, когато се катерехме по дърветата и измисляхме игри. Тогава нямаше телефони, нямаше интернет, имаше само въображение.
Качих се на Бунарджика, за да видя града отвисоко. И пак — същото усещане за празнота. Новите квартали се бяха разраснали като гъби след дъжд, а старите бяха останали в сянка. Виждах се отгоре като малко дете, което се губи в огромния град.
Спрях за кафе в едно малко заведение. Седнах на тесния стол до прозореца и гледах улицата. Минаваха хора, коли, велосипеди. Всички бързаха за някъде. А аз просто седях и гледах. Не бързах. Просто се опитвах да усетя онова, което е останало от стария квартал.
Истината е, че времето не спира. То продължава да тече, независимо дали искаме или не. Но спомените остават. И понякога, когато се върнем на старото място, можем да ги докоснем. Макар и за миг.
Тръгнах си от квартала, но усещането остана. Нещо като горчивина, примесена със сладост. Горчивина от загубата, сладост от спомените. И едно тихо, мъничко знание — че нищо не е такова, каквото беше.
