Завистта е едно доста спорно проявление на човешкия характер, но същевременно с това и присъщо на всеки човек. Едва ли има човек, даже и от най-положителните и добрите хора, който поне веднъж в живота си да не е изпитал чувство на завист към друг човек. Но как да разберем дали тези емоции са полезни или не. Като начало трябва да се знае, че само по себе си чувството на завист не е негативна и вредна проява. Ежедневно стотици момичета с прави коси завиждат на тези, които природата е надарила с къдрави, и обратното. Не може да се каже обаче, че този тип завист е разрушително чувство. Не, то по-скоро те поставя пред избор – да промениш нещо в себе си или да забравиш за проблема. Така че вредно е не самото чувство на завист, което възниква, а би могъл да бъде вреден начинът, по който се справяте с него. Ако го приемете като възможност да подобрите нещо във външния си вид или пък да се усъвършенствате интелектуално, това е чудесно. Завистта обаче се превръща в проблем и в убиец на радостта от живота, когато започне да дълбае човека като червей, когато мъчи и не води към никакви други пътища, освен към гнева. Във втория случай човек трябва да си даде много ясна сметка, че няма нищо по-важно от това да живее в хармония със себе си и че не си струва да нарушава душевния си баланс с такива нездрави мисли и чувства. Да погледне в другия човек като в огледало – и да използва видяното не за да се самоизяжда, а за да се самоусъвършенства.
Месец: май 2012
Хипохондрията – характер или болест
Предполагам всеки от вас има поне един познат, който е погълнат от проблемите около здравословното си състояние в степен, далеч по-голяма от нормалното, който постоянно се вглежда в сложните сигнали, които дава организма му, и намира безспорни признаци на сериозни заболявания. Ако досега не сте знаели, тези хора си имат име и то е хипохондрици. Обикновено хипохондриците имат в изобилие медицински познания, почерпани от средствата за масова информация, от разговори с познати, от съвети и препоръки. Обикновено доста голяма част от живота на тези хора протича в посещения на лекарски кабинети, консултации със специалисти, четене на популярна здравна информация, пробване на различни лекарствени препарати и прочие угодни на собственото им здраве занимания. Страстта, с която тези хора си търсят заболяванията и ги намират, прилича на страстта на всеки един запален колекционер. Къде са корените на хипохондрията? Повечето специалисти смятат, че основна роля за появата й има типът нервна система на човека, както и редица други фактори: реални заболявания, стрес, преумора, вредни навици и т. н. Предразположени към хипохондрия са тревожните и мнителните хора, нерешителните, с елементи на демонстративност в поведението, самовлюбените и прекалено съсредоточените върху собствената си личност. Редица специалисти смятат, че появата на тези отклонения е предизвикана от определени психологически комплекси, ниска самооценка, депресивност, завист, раздразнителност или някакъв вид зависимост. Други не изключват, че при хипохондриците става въпрос за много нисък праг на болката, което води до погрешна интерпретация на нормални физиологични сигнали. Когато е в нормални граници, хипохондрията не е сериозно психическо заболяване, изискващо намесата на специалист, а по-скоро характерологична особеност. Така или иначе изживяванията, свързани с нея, не са приятни, така че хипохондриците трябва да търсят начин да приглушат сигналите й – различни психологически тренинги, по-активен живот, позитивно мислене т. н.
Здравият и нездравият егоизъм
Понятието егоизъм е познато на всички. Не всички обаче го натоварват с един и същи смисъл – едни приемат егоизма като положителна човешка проява, част от природния инстинкт за оцеляване и самосъхранение, а други – като силно отрицателна проява на човешкия характер. Една от условните прояви на егоизма е употребата на местоимението аз. Аз искам, аз обичам, аз решавам… Но действително ли това е егоизъм. Да, в хубавия смисъл на думата, това е егоизъм. Здравият, в мярка развит егоизъм, е присъщ на всеки и без него нито един човек не би могъл да се осъществи като личност. Което значи едно-единствено нещо, че всички ние, без изключение, сме егоисти. И това, в умерени количества, е изключително полезно за нас. Егоизъм в мярка може да бъде определен като двигател на прогреса. Защото всеки човек си поставя някакви цели и ако егоизмът му е здрав и в норма, той преследва и постига целите си, задоволявайки егото си, но никога не на всяка цена и никога, причинявайки вреда на околните. Разумният егоист не ходи по трупове, за да постигне целите си. Което обаче не може да се каже за другия вид егоизъм – нездравия, прекаления, превърнат в смисъл на живота, егоизъм в превъзходна степен, недопускащ ничие друго мнение, освен собственото, абсолютно безкомпромисния. Този прекомерен егоизъм не е полезен нито за човека, който го притежава, още по-малко за околните. Нездравият егоист може да изгради блестяща кариера, блестящ живот, но постигайки целите си без оглед това, какво причинява на другите, той винаги ще е обречен на самота и на социални връзки, които са далече от понятието приятелство.
Сплетните
Няма човек, който поне веднъж в живота си да не е ставал жертва на сплетни и клюки, да не е бил обект на обсъждане на една или друга страна от характера, постъпките и живота си. И обикновено тези обсъждания имат негативен характер. И винаги се случва така, че по някакъв начин ние научаваме за тия сплетни и за негативно говорене по наш адрес, както се казва – доброжелатели много. Въпросът е как е правилно да реагираме. Да реагираме бурно и да тръгнем към словесна саморазправа или спокойно, с мълчание, да игнорираме авторите на злостните коментари по наш адрес. Това при всички случаи зависи от конкретния човек, от неговия темперамент, характер и от вижданията му за живота. Едни, когато разберат за клеветите и сплетните по свой адрес, в първичния си порив на страст и ярост бързат да потърсят обяснение за това посегателство върху личността си и нерядко стигат даже до физическа саморазправа. Други кротко започват да анализират събитията и след анализа често намират вината единствено в себе си, следват самообвинения, а жените нерядко прибягват и до пречистващата сила на сълзите. В третия вариант обектът на обсъжданията и клюките с убийствено спокойствие и индиферентност морално унищожава източника на клеветата. И за това, как ще реагирате, няма никакво значение дали клюките са се родили от нищото, или пък почиват на реални факти от вашия живот. Истината е, че никой няма право да се рови в личния ви живот. Затова най-адекватната реакция е третата. Убийте завистника с мълчание. Защото сплетните и клюките обикновено са оръжие точно на завистниците. Даже се гордейте с това, че се занимава с вашия живот – това означава едно-единствено нещо – че е по-значим от неговия.
Перфекционистите
Думата перфекционизъм произлиза от латински и означава абсолютно съвършенство. Днес под нея психолозите разбират нездравия стремеж към недостижими идеали и като следствие – прекомерно завишени изисквания към себе си и към околните. Кои са перфекционистите? Те не понасят в нещо да отстъпват пред другите. Искат да направят всичко идеално, иначе въобще не се захващат с него. Изискват съвършенство от окръжаващите ги. Никога не искат помощ, защото го приемат като признак на слабост. Навсякъде търсят недостатъци и постоянно правят забележки на хората около себе си. Болезнено приемат и най-малката критика по свой адрес. Никак не е приятна картинката, нали?! На пръв поглед няма нищо лошо в това да се стремиш към съвършенство, но в повечето случаи нездравите проявления на този стремеж водят до съвсем противоположни резултати. Такива хора никога не поемат необходимата за всяко начинание доза риск, защото искат всичко да е сигурно и пресметнато; отделят твърде много време за работа, която може да бъде свършена бързо, и често в гоненето на идеала пропускат поетите срокове; перфекционистите рядко са доволни от резултатите и живеят в едно постоянно чувство на неудовлетвореност и от себе си, и от околните. Като резултат от тези завишени изисквания при тези хора се явяват много по-често психически и физически проблеми, отколкото при хората, които се отличават с широк поглед върху живота. Както и при повечето отклонения в поведението, и при това психолозите търсят корените в детството – свързват го с родители, които залагат твърде големи надежди на децата си и ги товарят с тях. Така те формират у тях комплекса на отличника, който винаги и във всичко трябва да е пръв, което се превръща след това в модел за цял живот. Модел за нелек живот – както за околните, така и за самите перфекционисти.