Случвало се е на нас самите или пък на кой друг да му кажат, че не проявява характер. В превод означава, че не е посмял да защити позицията си. Но дали наистина е това характерът, който трябва да се покаже, какво представлява и как наистина да го познаем?
Какво е характерът?
Характерът се приема като действие на човек според неговите мотиви и нагласи, придавайки стабилност на социалното си поведение. В психологията обаче има различно определение, което не се отнася до това, което човекът „трябва“ или „иска да бъде“, а по-скоро до това, което човекът „е“. Тази разлика се дължи на факта, че има случаи, в които субектите се характеризират с липса на характер, що се отнася до етичното чувство на обществото. Въпреки това те притежават много силен характер от психологическа гледна точка.
Психологическият характер е известен като онези способности, които изискват индивидът да взема решения, да прави оценки, да постига цели и т.н. Тук трябва да има предвид и всичко, което включва индивидуалното му съществуване.
Кой е човек със силен характер?
Въпреки че често е подвеждащо, наличието на силен характер не означава да имате буен нрав или да се ядосвате лесно. По-скоро се отнася за човек, който не се колебае в своите решения и убеждения. Хората със силен характер са склонни да контролират своите импулси и да реагират по подходящ начин на онези предизвикателства, които животът им поставя. Заедно с това те развиват и използват всички ресурси, с които разполагат, за да могат да вървят напред.
Много често вярваме, че хората със силен характер не се страхуват, че се изправят пред всяка ситуация без страх и смелост, но това не е вярно. Те изпитват страх, но за разлика от тези със слаб характер, чийто страх ги парализира, при силните той ги активира, карайки ги да се изправят смело пред него.
Етикет: страх
Аз, моя милост и хората около мен
Човешкият характер е труден за разбиране, дори своя собствен. Понякога допускаме някои хора в обкръжението си и им се доверяваме, докато не дойде моментът, в който не се случи нещото, което не отваря широко очите и ни показва колко всъщност сме бъркали в преценката си. А може би всъщност въобще не сме бъркали в преценката си, а сме бъркали за нас самите.
В повечето случаи хората нямат напълно обективна преценка за себе си. Или прекалено много се надценяват, или прекалено много се подценяват. Това да виждат себе си отстрани и да могат да излязат от естествения си егоизъм – сигурно никога не се случва в реалният живот.
Хората за мен по природа са до някъде лоши – искат да имат нещо и първичният им инстинкт е да го вземат на цената на всичко, ако ще и това да наранят физически друго същество. Ето защо хората, живеейки в социум, сме създали определени правила за поведение и съвместен живот. Които всички трябва да спазват… и пак има такива хора, които не го правят. Те са преследвани от закона и въпреки това, че ще понесат някакви последици за действията си, които ще му бъдат наложени от мнозинството, не ги е притеснявало и те са извършили това деяние.
Повечето хора обаче ги е страх. Страх ги е от това да спрат да се чувстват свободни сами да избират (колкото и нереално да е това всъщност). Ето защо с годините са приели тези правила и те са се превърнали в техни устои.
Когато става въпрос за това да се опознаем – можем ли наистина да го направим, без да бъдем повлияни именно от тези социални и обществени норми, които светът ни е наложил?
Страхът от промени
Здравейте, приятели! Днес ще поговорим за нашите страхове и за това, как да се борим с тях. И по-конкретно за страха от житейски промени. Много пъти в блога ми е ставало дума за мотивацията, за това, че е необходимо непрекъснато да се движим напред, към положителните промени, към по-доброто, да се самоусъвършенстваме. Въпреки това обаче, въпреки факта, че повечето хора разбират прекрасно горното и го подкрепят в пълна степен, не правят нищо, за да променят и подобрят своето битие. Абсолютно нищо. Защо?
Според мене в основата на тази бездеятелност стои притеснението ни от провал, мисълта, че нещата могат и да не се случат по най-добрия начин и да стане по-лошо, отколкото е в момента.
Затова най-важният въпрос, който е длъжен да си зададе всеки един от нас, когато усети това разяждащо червейче на съмнението, е: Доволен ли съм от живота, който живея в момента? Смислено и щастливо ли минават едни от най-хубавите ми години? Ако отговорът е отрицателен и въпреки това продължите да я карате по стария начин заради инерция или страхове, това със сигурност означава, че няма как да се сдобиете с нещо по-добро от това, което е в момента, и че това е таванът на житейското ви благополучие.
И тук не става въпрос само за пари или професионални успехи, а и за любов, отношенията с хората около вас, за здравето ви и т. н.
Още от детството ни налагат едни рамки, едни ограничения – за това, как трябва да се държим на работното си място, как трябва със зъби и нокти да браним заради хорското мнение един очевидно провален и неуспешен брак, иначе ни чака житейска катастрофа и прочие баналности.
Това естествено не е така и колкото по-рано се освободим от тези насадени ни страхове и прегради, толкова по-добре. Всеки от нас има пълното право да избира как да живее собствения си живот, сам да определя границите на своите възможности и способности и да каже: това и това искам да постигна в живота си и никой не трябва да ми пречи. И да – може да се провали, може да сбърка, грешката може и да е с лоши последици. Случва се. Но това е ключовата дума – случва се, което значи, че има движение и надежда, има опит. За разлика от страховете ни, които винаги са ялови.
Страхът да не останеш сам
Сред разнообразието от най-екзотични фобии, от които страда съвременният човек, безспорно една от най-широко разпространените е аутофобията, или патологичният страх от това да не останеш сам. Този страх причинява множество проблеми – и емоционални, и физически. Човек живее в безкрайни съмнения за това, че не е нужен никому, и в постоянен страх, от това, че може да остане сам. Проявленията на тази фобия са доста вяли и в повечето случаи те остават незабелязани от околните. Рядко, при отключващо събитие, съвсем неочаквано може да се прояви патологичното измерение на аутофобията – примерно, когато човек загуби много близък приятел или пък роднина. Тогава могат да се появят така характерните за другите (не толкова кротки) фобии панически атаки и тревожни разстройства. Както и при другите патологични страхове или психологични отклонения, би следвало да се отбележи, че и тук няма застраховани. На практика болезненият страх от самота може да се появи при всеки един. Все пак психолозите наблюдават по-голяма честота на аутофобията сред жителите на големите градове и обясняват това със забързания ритъм на живот и растящата алиенация. Интересен факт е, че тази фобия, противно на очакванията, не се проявява в състояние на самота. Обикновено, за да се прояви, е задължително присъствието на партньор и последваща раздяла, която се интерпретира като истинска трагедия. В такива случаи аутофобът на момента търси заместител на липсващия вече партньор, който и да е – само и само да не е сам. Разбира се, подобно поведение не само снижава качеството на живот, но не повлиява добре и отношенията с околните.