Провалът е необходим за личностния растеж

Често си мислим, че провалът е нещо лошо. Че ако не успеем, значи не ставаме за нищо. Аз самият дълго време вярвах в това. Когато нещо не ми се получаваше, се сривах, губех увереност и започвах да се питам защо изобщо се опитвам. Но с времето разбрах нещо важно – провалът не е край. Той е началото на истинския растеж.

Когато успяваме постоянно, ние не учим нищо ново. Просто повтаряме това, което вече можем. Истинското учене идва тогава, когато се спънем. Точно там, в момента на грешката, в болката, в разочарованието, ние откриваме своите граници. И именно тогава имаме шанс да ги разширим. Провалът е като огледало, което ни показва не това, което искаме да видим, а това, което трябва да видим.

Няма човек, който да е постигнал нещо голямо, без да е падал по пътя. Томас Едисън е направил над хиляда неуспешни опита, преди да създаде електрическата крушка. Когато го попитали как се е чувствал след толкова провали, той казал: „Не съм се провалил хиляда пъти. Просто открих хиляда начина, по които не става.“ Тази мисъл винаги ме е впечатлявала, защото показва колко важна е гледната точка. Провалът сам по себе си не е проблем. Проблемът е какво си казваме след това.

Психолозите често казват, че хората, които приемат грешките си като част от процеса, имат т.нар. „растящо мислене“. Те не се страхуват да се изложат, защото знаят, че всяко падане ги приближава до успеха. Изследвания показват, че такива хора са по-устойчиви на стрес, по-мотивирани и по-щастливи. Това не е случайно. Провалът учи на търпение, смирение и постоянство – неща, които успехът сам по себе си не може да даде.

Аз лично съм научил най-много точно когато съм се чувствал най-зле. Когато нещо се е срутило, когато съм загубил посока или вяра в себе си. Тези моменти ме принудиха да се погледна честно и да си задам въпроса „Какво мога да направя по-добре?“ Без тях, вероятно щях да остана същият човек, който се страхува да рискува.

Истината е, че провалът боли. Никой не го иска. Но точно тази болка е като тренировка за ума. Тя изгражда сила, която после ни помага да устоим, когато дойдат истинските трудности. Ако се научим да приемаме провала не като враг, а като учител, ние ставаме по-зрели, по-осъзнати и по-свободни.

Провалът е част от живота. Но ако го прегърнем и извлечем поука, той се превръща не в белег от миналото, а в карта към по-добро бъдеще. В крайна сметка, неуспехът не е противоположност на успеха. Той е неговата основа.

Да проявиш характер

Случвало се е на нас самите или пък на кой друг да му кажат, че не проявява характер. В превод означава, че не е посмял да защити позицията си. Но дали наистина е това характерът, който трябва да се покаже, какво представлява и как наистина да го познаем?

Какво е характерът?
Характерът се приема като действие на човек според неговите мотиви и нагласи, придавайки стабилност на социалното си поведение. В психологията обаче има различно определение, което не се отнася до това, което човекът „трябва“ или „иска да бъде“, а по-скоро до това, което човекът „е“. Тази разлика се дължи на факта, че има случаи, в които субектите се характеризират с липса на характер, що се отнася до етичното чувство на обществото. Въпреки това те притежават много силен характер от психологическа гледна точка.

Психологическият характер е известен като онези способности, които изискват индивидът да взема решения, да прави оценки, да постига цели и т.н. Тук трябва да има предвид и всичко, което включва индивидуалното му съществуване.

Кой е човек със силен характер?
Въпреки че често е подвеждащо, наличието на силен характер не означава да имате буен нрав или да се ядосвате лесно. По-скоро се отнася за човек, който не се колебае в своите решения и убеждения. Хората със силен характер са склонни да контролират своите импулси и да реагират по подходящ начин на онези предизвикателства, които животът им поставя. Заедно с това те развиват и използват всички ресурси, с които разполагат, за да могат да вървят напред.

Много често вярваме, че хората със силен характер не се страхуват, че се изправят пред всяка ситуация без страх и смелост, но това не е вярно. Те изпитват страх, но за разлика от тези със слаб характер, чийто страх ги парализира, при силните той ги активира, карайки ги да се изправят смело пред него.

Аз, моя милост и хората около мен

Човешкият характер е труден за разбиране, дори своя собствен. Понякога допускаме някои хора в обкръжението си и им се доверяваме, докато не дойде моментът, в който не се случи нещото, което не отваря широко очите и ни показва колко всъщност сме бъркали в преценката си. А може би всъщност въобще не сме бъркали в преценката си, а сме бъркали за нас самите.

В повечето случаи хората нямат напълно обективна преценка за себе си. Или прекалено много се надценяват, или прекалено много се подценяват. Това да виждат себе си отстрани и да могат да излязат от естествения си егоизъм – сигурно никога не се случва в реалният живот.

Хората за мен по природа са до някъде лоши – искат да имат нещо и първичният им инстинкт е да го вземат на цената на всичко, ако ще и това да наранят физически друго същество. Ето защо хората, живеейки в социум, сме създали определени правила за поведение и съвместен живот. Които всички трябва да спазват… и пак има такива хора, които не го правят. Те са преследвани от закона и въпреки това, че ще понесат някакви последици за действията си, които ще му бъдат наложени от мнозинството, не ги е притеснявало и те са извършили това деяние.

Повечето хора обаче ги е страх. Страх ги е от това да спрат да се чувстват свободни сами да избират (колкото и нереално да е това всъщност). Ето защо с годините са приели тези правила и те са се превърнали в техни устои.

Когато става въпрос за това да се опознаем – можем ли наистина да го направим, без да бъдем повлияни именно от тези социални и обществени норми, които светът ни е наложил?

Страхът от промени

Здравейте, приятели! Днес ще поговорим за нашите страхове и за това, как да се борим с тях. И по-конкретно за страха от житейски промени. Много пъти в блога ми е ставало дума за мотивацията, за това, че е необходимо непрекъснато да се движим напред, към положителните промени, към по-доброто, да се самоусъвършенстваме. Въпреки това обаче, въпреки факта, че повечето хора разбират прекрасно горното и го подкрепят в пълна степен, не правят нищо, за да променят и подобрят своето битие. Абсолютно нищо. Защо?

Според мене в основата на тази бездеятелност стои притеснението ни от провал, мисълта, че нещата могат и да не се случат по най-добрия начин и да стане по-лошо, отколкото е в момента.

ubiecЗатова най-важният въпрос, който е длъжен да си зададе всеки един от нас, когато усети това разяждащо червейче на съмнението, е: Доволен ли съм от живота, който живея в момента? Смислено и щастливо ли минават едни от най-хубавите ми години? Ако отговорът е отрицателен и въпреки това продължите да я карате по стария начин заради инерция или страхове, това със сигурност означава, че няма как да се сдобиете с нещо по-добро от това, което е в момента, и че това е таванът на житейското ви благополучие.

И тук не става въпрос само за пари или професионални успехи, а и за любов, отношенията с хората около вас, за здравето ви и т. н.

Още от детството ни налагат едни рамки, едни ограничения – за това, как трябва да се държим на работното си място, как трябва със зъби и нокти да браним заради хорското мнение един очевидно провален и неуспешен брак, иначе ни чака житейска катастрофа и прочие баналности.

Това естествено не е така и колкото по-рано се освободим от тези насадени ни страхове и прегради, толкова по-добре. Всеки от нас има пълното право да избира как да живее собствения си живот, сам да определя границите на своите възможности и способности и да каже: това и това искам да постигна в живота си и никой не трябва да ми пречи. И да – може да се провали, може да сбърка, грешката може и да е с лоши последици. Случва се. Но това е ключовата дума – случва се, което значи, че има движение и надежда, има опит. За разлика от страховете ни, които винаги са ялови.

 

Страхът да не останеш сам

Сред разнообразието от най-екзотични фобии, от които страда съвременният човек, безспорно една от най-широко разпространените е аутофобията, или патологичният страх от това да не останеш сам. Този страх причинява множество проблеми – и емоционални, и физически. Човек живее в безкрайни съмнения за това, че не е нужен никому, и в постоянен страх, от това, че може да остане сам. Проявленията на тази фобия са доста вяли и в повечето случаи те остават незабелязани от околните. Рядко, при отключващо събитие, съвсем неочаквано може да се прояви патологичното измерение на аутофобията – примерно, когато човек загуби много близък приятел или пък роднина. Тогава могат да се появят така характерните за другите (не толкова кротки) фобии панически атаки и тревожни разстройства. Както и при другите патологични страхове или психологични отклонения, би следвало да се отбележи, че и тук няма застраховани. На практика болезненият страх от самота може да се появи при всеки един. Все пак психолозите наблюдават по-голяма честота на аутофобията сред жителите на големите градове и обясняват това със забързания ритъм на живот и растящата алиенация. Интересен факт е, че тази фобия, противно на очакванията, не се проявява в състояние на самота. Обикновено, за да се прояви, е задължително присъствието на партньор и последваща раздяла, която се интерпретира като истинска трагедия. В такива случаи аутофобът на момента търси заместител на липсващия вече партньор, който и да е – само и само да не е сам. Разбира се, подобно поведение не само снижава качеството на живот, но не повлиява добре и отношенията с околните.