Трябва ли шефовете да са строги?

Веднага ви отговарям – да, в едни нормални и приемливи граници, зачитайки и отчитайки достойнството и емоциите на подчинените си.

Какъв е поводът да задам този въпрос и да се опитам да му отговоря. Преди време препоръчах моя позната на друг мой много добър познат за работа, с която знаех, че тя може да се справи идеално, пък за него – че е читав и хубав човек, с две думи ще бъде добър шеф. Анонсирах бъдещата служителка пред приятеля ми по възможно най-добрия начин и обратното. Като й казах, че е много възпитан и благ човек.

strogiЗапочна тя работа при него – и досега работи там – разбират се чудесно, тоест преценката ми за това, че са си подходящи и биха се разбирали чудесно, е била съвсем точна. Но в приятелски разговор наскоро тя ме поправи и каза, че единственото нещо, което не е било точно в преценката и анонса, който съм направила за работодателя й е, че е благ човек. Бил изключително справедлив, но много изискващ и с подчертано строго отношение към служителите.

Тогава си дадох сметка, че много често това, което е човек като емоции и натюрел в обикновения си живот извън работа, сред приятели, няма нищо общо с това, което показва, когато е на една ръководна позиция. И смятам, че успешните мениджъри трябва да процедират точно по този начин – справедливо, обективно, но винаги да запазват една здравословна дистанция, един респект, ако щете един много лек страх (в хубави смисъл на думата) у подчинените си, за да върви работата.

Щото, нека си кажем истината, не са много тези от нас, които ще дават едно и също качество на работата, когато се самоконтролират и когато са под строгия поглед и контрол на шефа си. 🙂

 

 

Всички искат да контролират

controlЗапочвам темата с интересен психологически експеримент. Събрали неколцина доброволци, които настанили в комфортен апартамент – с мебели, модерна кухня, добра храна и богата библиотека. Уловката била в това, че вътре не можели да контролират нещата. Осветлението се включвало, когато човек отвън, който отговарял за това, реши и го изключвал пак по собствено усмотрение. Участниците в експеримента обаче получавали прилична компенсация за създаденото им неудобство – за престоя си в жилището от затворен тип 🙂 им давали заплата, няколко пъти по-висока от тази, под която се подписвали в службата си. Как мислите е завършил опитът. Или по-скоро кога? 🙂 Най-издръжливите устискали седмица и се отказали. Дори били готови да се лишат от всичките пари, които са спечелили с участието си, само и само да откупят свободата си. Отнемането на правото им да влияят дори и най-дребните битови детайли се оказало непоносимо за тях.

Едва ли този финал учудва някого. Всички ние, в по-голяма или по-малка степен, страдаме от тази болест – да държим изкъсо нещата и хората около себе си – и си знаем диагнозата.

Всички искат да контролират живота си, съдбата си, роднините си, близките. Шефовете искат да направляват своите подчинени, а подчинените – началниците си; собственикът на куче – питомеца си, домашния любимец – стопанина си; премиерът – министрите си, те пък него. Метеоролозите искат да влияят на климата, а човечеството иска да държи изкъсо дори Бог. Така май се пееше в една песен. Така май се случва и в живота.

Дайте обаче да си говорим сериозно – поддават ли в действителност нещата в живота и природата на въздействие, сериозно ли някой може да си мисли, че винаги може да им влияе. И още по-важното – че дори и да успява, това е печеливша житейска позиция.

Кой обича надзирателите, надзорниците или инспекторите. Никой – съобразяват се с тях, но често ги изолират. Което също е вид надзор. И означава, че всеки, който силно иска да е контрольор, в крайна сметка се превръща в контролиран.