Етикет: общуване

Характери

Откритият поглед

Posted on by Character

pogledНа страницата на блога ми не веднъж съм подхващала темата за това, как различни черти от лицето ни, жестове, мимики и т. н. могат да бъдат ориентир за характера, който носим. Също така обаче в края на материалите винаги съм подчертавала, че всички направени изводи имат относителен характер, защото всяко правило често има повече изключения, отколкото потвърждения. Може би е така и с това, за което ще пиша днес – обективно. Но чисто субективно аз смятам, че този критерий, по който аз правя личната преценка за хората си, по-скоро е правило и от него има много малко отклонения.
Става въпрос за това, че откритият и прям поглед, когато разговаряш или общуваш, дори и невербално, с някого, говори за откритост и честност и на характера. Поне на мене чисто емоционално хората, които ме гледат в очите, винаги ми въздействат много по-силно, изпитвам доверие към тях и към думите им. Обратно – не харесвам и се плаша от хлъзгави погледи, от очи, които шарят нагоре, надолу, настрани, но избягват събеседника. Такова поведение ми говори за прикритост, неискреност и задни мисли и за човек, който лесно може да те подхлъзне. И честно казано, обикновено практиката и житейският ми опит са доказвали точно това.
Разбира се, от психологическа гледна точка не би било добре да се пропуска възможността подобно прикрито поведение, особено при първи контакти, да е резултат от свръхпритеснителност, определени личностни комплекси и т. н. При всички случаи обаче не прави добро впечатление.
Затова, даже и да ви коства много усилия на волята, гледайте право в очите, когато разговаряте с някого. Това ще му покаже за вас много повече от всичко, което може да изречете в своя подкрепа с думи, действия и т. н.

 

Характери

Чувството за хумор – част от характера?

Posted on by Character

Днес ще поразсъждавам върху темата дали чувството за хумор е част от характера, или не е. Всъщност сигурно специалистите ще ви кажат, че строго научно погледнато, това не е така. И аз като че ли споделям това мнение. Да, чувството за хумор не е част от характера в научния смисъл на понятието характер, но е част от характера в смисъл на това, че много би могло да улесни общуването между хората. С хора, които имат чувство за хумор, се общува лесно. Без значение какъв е характерът им – може да са избухливи, може да са лоши, може да са добри, може да са мнителни, може да са всякакви – когато в едно общуване се вкарат шегата и истинското чувство за хумор нещата винаги изглеждат по-лесни. И най- големият скандал, и най-сериозният проблем, и най-дълбокият конфликт могат да бъдат разрешени за секунда само с едно единствено изречение, казано на място, или с един-единствен жест или реакция, плод на едно хубаво чувство за хумор. Проблемът обаче е, че истинското чувство за хумор е дефицит – реално. Иначе ако попитате, всеки ще ви каже, че има чувство за хумор. Истината е, че истинското чувство за хумор е дар божи и наистина не са много хората, които го притежават. И ако пак трябва да се върнем на въпроса е ли, или не е чувството за хумор част от характера на човека, ще ви отговоря така – не не е, но е важна характеристика на човека, една от най-важните. И поне според мене – завършекът на всяка една интелигентност. Може и да звучи крайно, но аз наистина си мисля, че няма как човек да е истински интелигентен, ако няма и чувство за хумор.

Характери

Умението да прощаваме – като част от характера

Posted on by Character

Едва ли някъде в дебелите учебници и задълбочените научни статии по проблемите на човешкия характер умението или неумението да се прощава е описано като черта на характера. В обикновения живот обаче и в нормалното човешко общуване то си е точно това – част от характера на даден човек, особеност, която би могла да улесни общуването с него или напротив – да го направи много сложно. Доста често отношенията ни с някого – било то човек от близкия ни приятелски кръг, или от по-далечния, човек от семейството, колега – зависи от това дали човекът е склонен да прости евентуална грешка – волна или неволна, – или е безкомпромисен. Контактите и общуването с безкомпромисни хора – без значение какъв е форматът на отношенията ви – не е лесна работа, в такива отношения се стъпва като в минно поле. А, повярвайте ми, няма човек, който иска да живее в постоянно напрежение. В този смисъл си мисля, че безкомпромисността и невъзможността да простиш е трудна не само за човека отсреща, но и за самия човек – доста често такива хора изпадат в социална изолация, имат доста ограничен приятелски кръг или пък доста дистанцирани отношения с околните. Компромисните хора, хората, които са достатъчно мъдри, за да знаят, че няма безгрешни хора, са предпочитани в живота и за приятелство, и за партньорски, и за бизнес отношения. Те са отворени за разговор, за обсъждане на даден проблем, готови са да разберат и да простят – принципно, разбира се, – евенуална грешка. Така че всеки трябва да избере едно от двете – да бъде принципен и безкомпромисен до крайност и обикновено неразбран, или да прощава грешките, от които никой не е застрахован – с мяра естествено.

Характери

Прикритите хора

Posted on by Character

Днес ми се иска да поговоря за една категория хора – прикритите хора, тези хора, за които никога не знаеш какво мислят – не се изписва на лицето им, не го изговарят, не споделят. Сигурно и вие имате сред познатите си, колегите си, роднините си поне един такъв. По мое мнение това са едни от най-трудните за контактуване хора. Трудни, защото само по себе си човешкото общуване е едно оглеждане в отсрещния. И когато отсреща липсва образ, когато липсва обратна връзка, общуването най-малко е неравностойно, ако не и невъзможно. Общуването с прикрити хора е проблемно и когато става въпрос за контакти в колегиален или пък по-далечен приятелски кръг или познати. Там обаче форматът на контактите е такъв, че не предполага чак такава близост и оглеждане в другия, и в този смисъл даже дистанцията понякога може да е здравословна. Когато става въпрос за близки приятели – там важи принципът няма задължителни присъствия. Обикновено близките приятели си ги избираме на база еднакъв светоглед, еднаква чувствителност и еднаква откритост, тоест тук можем да наложим вето на прикритите хора още на входа. Не така обаче стои въпросът, когато става дума за роднини или пък за интимни партньори – в първия случай присъствията са задължителни по силата на кръвната връзка, а във втория случай говорят чувствата, а не разумът. Какво правим тогава. Да се опитваме да ги променим. Честно казано – малка вероятност за успех. Ако е близък роднина – го приемаме, защото роднините се обичат по правило, а не заради това, което са или не са. А ако е интимен партньор? Струва си да се помисли над този въпрос. Аз все още нямам отговор.