Пасивни в контактите

haИма такива хора, които не са активни в социалните си контакти. Със сигурност повечето от вас имат по един или няколко такива познати или приятели. Те рядко или почти никога няма да се сетят да ви звъннат, да инициират или организират някакво обща сбирка, кафе или друго дружеско преживяване. И обикновено често им се сърдите за това. Автоматично ли обаче това означава, че те са лоши приятели. Веднага ще ви кажа – не. И отговорът тук ще е от първо лице, защото аз съм точно от тази група. Не съм активната страна в какъвто и да е контакт – без значение дали е работен, приятелски или някакъв друг, свързан с ежедневието. Което обаче съвсем не значи, че не се сещам за близките си хора, че не мисля за тях. Напротив – дори мога да кажа, че е точно обратното. Просто изразните ми средства и необходимостта да вербализирам или показвам по собствена инициатива тази загриженост не е толкова силно изразена като при другите. И въпреки тази си странност и особеност на характера, смея да твърдя, че водя един доста активен социален живот – излизам, виждам се с различни хора – близки и не толкова. Просто те трябва да поемат нещата в свои ръце. И някак хората около мен са приели това като някаква моя странност, която не натежава чак толкова над другите ми личностни качества, и не правят такава драма от това.

Та мисълта ми е: ако и около вас има такъв човек, не бързайте да го отписвате, да го слагате в графата на неблагонадеждните или на тези, на които не може да разчитате. Обикновено такива хора са много по-отзивчиви при покана, някаква трудност, нужда от помощ или просто необходимост да си кажеш няколко човешки думи с някого в тежък момент. Прекалената активност, постоянното звънене за щяло и нещяло, не винаги означава мисъл за другия, дълбочина на чувствата и загриженост. И е добре да го знаем. С две думи – трябва да положим усилие да видим това, което се крие под повърхността.

 

 

Откритият поглед

pogledНа страницата на блога ми не веднъж съм подхващала темата за това, как различни черти от лицето ни, жестове, мимики и т. н. могат да бъдат ориентир за характера, който носим. Също така обаче в края на материалите винаги съм подчертавала, че всички направени изводи имат относителен характер, защото всяко правило често има повече изключения, отколкото потвърждения. Може би е така и с това, за което ще пиша днес – обективно. Но чисто субективно аз смятам, че този критерий, по който аз правя личната преценка за хората си, по-скоро е правило и от него има много малко отклонения.
Става въпрос за това, че откритият и прям поглед, когато разговаряш или общуваш, дори и невербално, с някого, говори за откритост и честност и на характера. Поне на мене чисто емоционално хората, които ме гледат в очите, винаги ми въздействат много по-силно, изпитвам доверие към тях и към думите им. Обратно – не харесвам и се плаша от хлъзгави погледи, от очи, които шарят нагоре, надолу, настрани, но избягват събеседника. Такова поведение ми говори за прикритост, неискреност и задни мисли и за човек, който лесно може да те подхлъзне. И честно казано, обикновено практиката и житейският ми опит са доказвали точно това.
Разбира се, от психологическа гледна точка не би било добре да се пропуска възможността подобно прикрито поведение, особено при първи контакти, да е резултат от свръхпритеснителност, определени личностни комплекси и т. н. При всички случаи обаче не прави добро впечатление.
Затова, даже и да ви коства много усилия на волята, гледайте право в очите, когато разговаряте с някого. Това ще му покаже за вас много повече от всичко, което може да изречете в своя подкрепа с думи, действия и т. н.

 

Чувството за хумор – част от характера?

Днес ще поразсъждавам върху темата дали чувството за хумор е част от характера, или не е. Всъщност сигурно специалистите ще ви кажат, че строго научно погледнато, това не е така. И аз като че ли споделям това мнение. Да, чувството за хумор не е част от характера в научния смисъл на понятието характер, но е част от характера в смисъл на това, че много би могло да улесни общуването между хората. С хора, които имат чувство за хумор, се общува лесно. Без значение какъв е характерът им – може да са избухливи, може да са лоши, може да са добри, може да са мнителни, може да са всякакви – когато в едно общуване се вкарат шегата и истинското чувство за хумор нещата винаги изглеждат по-лесни. И най- големият скандал, и най-сериозният проблем, и най-дълбокият конфликт могат да бъдат разрешени за секунда само с едно единствено изречение, казано на място, или с един-единствен жест или реакция, плод на едно хубаво чувство за хумор. Проблемът обаче е, че истинското чувство за хумор е дефицит – реално. Иначе ако попитате, всеки ще ви каже, че има чувство за хумор. Истината е, че истинското чувство за хумор е дар божи и наистина не са много хората, които го притежават. И ако пак трябва да се върнем на въпроса е ли, или не е чувството за хумор част от характера на човека, ще ви отговоря така – не не е, но е важна характеристика на човека, една от най-важните. И поне според мене – завършекът на всяка една интелигентност. Може и да звучи крайно, но аз наистина си мисля, че няма как човек да е истински интелигентен, ако няма и чувство за хумор.

Умението да прощаваме – като част от характера

Едва ли някъде в дебелите учебници и задълбочените научни статии по проблемите на човешкия характер умението или неумението да се прощава е описано като черта на характера. В обикновения живот обаче и в нормалното човешко общуване то си е точно това – част от характера на даден човек, особеност, която би могла да улесни общуването с него или напротив – да го направи много сложно. Доста често отношенията ни с някого – било то човек от близкия ни приятелски кръг, или от по-далечния, човек от семейството, колега – зависи от това дали човекът е склонен да прости евентуална грешка – волна или неволна, – или е безкомпромисен. Контактите и общуването с безкомпромисни хора – без значение какъв е форматът на отношенията ви – не е лесна работа, в такива отношения се стъпва като в минно поле. А, повярвайте ми, няма човек, който иска да живее в постоянно напрежение. В този смисъл си мисля, че безкомпромисността и невъзможността да простиш е трудна не само за човека отсреща, но и за самия човек – доста често такива хора изпадат в социална изолация, имат доста ограничен приятелски кръг или пък доста дистанцирани отношения с околните. Компромисните хора, хората, които са достатъчно мъдри, за да знаят, че няма безгрешни хора, са предпочитани в живота и за приятелство, и за партньорски, и за бизнес отношения. Те са отворени за разговор, за обсъждане на даден проблем, готови са да разберат и да простят – принципно, разбира се, – евенуална грешка. Така че всеки трябва да избере едно от двете – да бъде принципен и безкомпромисен до крайност и обикновено неразбран, или да прощава грешките, от които никой не е застрахован – с мяра естествено.

Прикритите хора

Днес ми се иска да поговоря за една категория хора – прикритите хора, тези хора, за които никога не знаеш какво мислят – не се изписва на лицето им, не го изговарят, не споделят. Сигурно и вие имате сред познатите си, колегите си, роднините си поне един такъв. По мое мнение това са едни от най-трудните за контактуване хора. Трудни, защото само по себе си човешкото общуване е едно оглеждане в отсрещния. И когато отсреща липсва образ, когато липсва обратна връзка, общуването най-малко е неравностойно, ако не и невъзможно. Общуването с прикрити хора е проблемно и когато става въпрос за контакти в колегиален или пък по-далечен приятелски кръг или познати. Там обаче форматът на контактите е такъв, че не предполага чак такава близост и оглеждане в другия, и в този смисъл даже дистанцията понякога може да е здравословна. Когато става въпрос за близки приятели – там важи принципът няма задължителни присъствия. Обикновено близките приятели си ги избираме на база еднакъв светоглед, еднаква чувствителност и еднаква откритост, тоест тук можем да наложим вето на прикритите хора още на входа. Не така обаче стои въпросът, когато става дума за роднини или пък за интимни партньори – в първия случай присъствията са задължителни по силата на кръвната връзка, а във втория случай говорят чувствата, а не разумът. Какво правим тогава. Да се опитваме да ги променим. Честно казано – малка вероятност за успех. Ако е близък роднина – го приемаме, защото роднините се обичат по правило, а не заради това, което са или не са. А ако е интимен партньор? Струва си да се помисли над този въпрос. Аз все още нямам отговор.