Започвам темата с интересен психологически експеримент. Събрали неколцина доброволци, които настанили в комфортен апартамент – с мебели, модерна кухня, добра храна и богата библиотека. Уловката била в това, че вътре не можели да контролират нещата. Осветлението се включвало, когато човек отвън, който отговарял за това, реши и го изключвал пак по собствено усмотрение. Участниците в експеримента обаче получавали прилична компенсация за създаденото им неудобство – за престоя си в жилището от затворен тип 🙂 им давали заплата, няколко пъти по-висока от тази, под която се подписвали в службата си. Как мислите е завършил опитът. Или по-скоро кога? 🙂 Най-издръжливите устискали седмица и се отказали. Дори били готови да се лишат от всичките пари, които са спечелили с участието си, само и само да откупят свободата си. Отнемането на правото им да влияят дори и най-дребните битови детайли се оказало непоносимо за тях.
Едва ли този финал учудва някого. Всички ние, в по-голяма или по-малка степен, страдаме от тази болест – да държим изкъсо нещата и хората около себе си – и си знаем диагнозата.
Всички искат да контролират живота си, съдбата си, роднините си, близките. Шефовете искат да направляват своите подчинени, а подчинените – началниците си; собственикът на куче – питомеца си, домашния любимец – стопанина си; премиерът – министрите си, те пък него. Метеоролозите искат да влияят на климата, а човечеството иска да държи изкъсо дори Бог. Така май се пееше в една песен. Така май се случва и в живота.
Дайте обаче да си говорим сериозно – поддават ли в действителност нещата в живота и природата на въздействие, сериозно ли някой може да си мисли, че винаги може да им влияе. И още по-важното – че дори и да успява, това е печеливша житейска позиция.
Кой обича надзирателите, надзорниците или инспекторите. Никой – съобразяват се с тях, но често ги изолират. Което също е вид надзор. И означава, че всеки, който силно иска да е контрольор, в крайна сметка се превръща в контролиран.
