В нашите среди често се възприема „справянето по всякакъв начин“ като признак на гениална адаптивност. Гледам как фирми и екипи празнуват умението да запушат теча с тиксо и да се надяват, че няма да избие отново. Наричат го гъвкавост, но в действителност това е евтин трик, който прикрива некомпетентност под блясъка на предприемаческия дух.
Наскоро бях свидетел на една такава история в логистична фирма в София. Складът беше в пълен хаос – миризма на изгорял дизел, разхвърляни палети и гневни шофьори, които чакаха на опашка. Вместо да инвестират в софтуер за проследяване на натоварването и автоматизирана инвентаризация, ръководството реши, че ще се справят с Excel и малко повече старание. Спестиха няколко хиляди евро. След три месеца грешките в документите и пропуснатите срокове доведоха до разходи, които покриха тройно цената на професионално решение. Това не е икономия, а финансово самоубийство, извършено с усмивка.
В чужбина подходът е друг. Там не се опитват да измислят „по-умни“ решения от процеса. Те изграждат рамка, която е скъпа в началото, но предвидима. Рискът за тях не е в цената на инструментите, а в цената на прекъсването. Когато разчиташ на система, купуваш спокойствие и предвидимост, а не просто софтуер или машина.
Има нещо почти пристрастяващо в това да си „героят“, който гаси пожар, който сам си предизвикал. Това е психологическа капанка – чувстваш се важен, когато решаваш критичен проблем в последния момент, но реално само отлагаш разходите и трупаш стрес и репутационни щети. Когато цениш времето си повече от мнението на околните, разбираш, че най-скъпият ресурс не е капиталът, а липсата на структура.
Ако разчитате само на импровизация, няма да изградите нищо, което да устои на повече от една криза.