До колко сме склонни на компромиси?

Какво всъщност означава компромисът? Според моето разбиране това е жест, или действие, което човек прави, въпреки своите собствени желания, но за да задоволи желанията на някой друг човек, обикновено близък.

Има хора, които са по-склонни да правят компромис със собствените си желания и такива, които категорично отказват и държат винаги те да бъдат задоволени и обгрижени по начина, по който искат, независимо на каква цена.

Колкото повече се развива западното общество, толкова повече се възпитават поколения, които все по-малко са склонни да правят компромиси. Причината? Така са възпитавани. В днешно време им се повтаря непрекъснато, че те могат да постигнат всичко, което пожелаят, че имат правото да правят всичко, каквото поискат, че са талантливи и уникални, че са единствени и повторими и че всеки човек ще бъде щастлив да ги има в живота си. И може би наистина е така, за няколко единици в обкръжението им, но за останалата част от света им е абсолютно все тая за съществуването на този конкретен, уникален индивид.

Но този стил на възпитание произвежда разглезени егоисти, които не са свикнали да бъдат отхвърляни или не дай си Боже да получат „не“ като отговор.

Как мислите, това дали е добро или не чак толкова?

Въпрос на гледна точка

Съвсем скоро една моя приятелка сключи граждански брак. При нея това беше чиста формалност тъй като бракът им беше необходим за данъчни облекчение за ипотечния кредит на новия им апартамент. Казвам, че беше формалност, тъй като двамата са от повече от 10 години заедно, имат дете и още едно на път и на практика са си семейство от години.

Тя имаше виждане как трябва да им се случат нещата, а тъй като е изключително прагматичен човек, не се впусна в някакви сантименталности и прочие. На подписа присъстваха само двамата свидетели (кумове) и толкова. Точно пет минути и вече беше сключила граждански брак.

Последна обаче едно трескаво суетене от страна на общите ни приятели, които по една или друга причина помислиха, че трябва да им се направят някакви подаръци. По принцип бих се съгласила с тях, ако не познавах достатъчно добре и нея и мъжа ѝ. И двамата не отдават голямо значение на това дали ще имат брак или не още повече, когато го правят, за да се възползват от държавна политика, която ще им спести пари.

Да са живи и здрави сигурно някой ден ще направят сватба, но до тогава за тях това е просто подпис върху определен документ.

Та мисълта ми е, че хората не трябва да натрапват на останалите своето виждане за нещата. Те са хората, които предприемат тази стъпка в съвместния си живот – какви са причините за нея са единствено и само техни. Те са си обсъдили положението и са взели решение. Това, че останалите хора възприемат сватбите и подписването като някаква грандиозна случка и искат да го направят празнично и еуфорично, е напълно възможно да не съвпада с техните виждания за нещата, а все пак това си е техния живот, решения и действия, нали така?