Сигурна съм, че още като прочетете заглавието, веднага ще ме обвините в пораженчески житейски нагласи, ще извадите аргументи, че печелившото поведение в живота е това да искаш много, да си поставяш високи цели, да си свръхамбициозен. И със сигурност това е така. Да, за да е успешен и добре реализиран човек със сигурност се искат гореизброените неща. Само че аз говоря за щастие, за това човек да живее в хармония и мир със себе си и с околните, да се усеща добре в кожата си, а не за успех, кариера, израстване или нещо друго. А двете, повярвайте ми не винаги са едно и също нещо, даже, напротив, по-често се изключват взаимно. Затова продължавам да твърдя, че когато човек е реалист, когато мечтае за достижими неща и не прави нещата на всяка цена, определено скъсява пътя до това, да се чувства по-добре. Въпросът е в размера на очакванията, а не в силите, които хвърляме, за да постигнем нещо. По отношение на хвърлените усилия човек трябва да е максималист, винаги трябва да прави или поне да се опитва да прави нещата по възможно най-добрия начин. Не трябва да бъде такъв в очаквания си обаче, поне не прекален. Защото често положеният труд в живота не се материализира.
И ако залогът е бил голям, ако очакванията са били прекалени, идват психическите взривове, вътрешни терзания, обвинения. Точно от разминаването. Затова нека не бъдем алчни в мечтите си – така шансът животът да ни изненада приятно е много по-голям, отколкото да се случи обратното. А приятните изненади винаги са част от щастието, колкото и мимолетно да е то 🙂
Месец: април 2013
Безкритичните
Вероятно заглавието подвежда, че днес ще поведа разговора в посоката на хората, които нямат претенции към другите, или иначе казано са абсолютно безкритични към това, което се случва около тях, и към хората, които ги обграждат. Не че това е много добро и полезно позициониране в живота, но за него ще говоря някой друг път.
Смятам, че в общуването много по-голямо обществено и житейско зло са тези, които стоят на отсрещния полюс, които съчетават в характера и в поведението си, в отношението към околните и към себе си, безконтролна и безмерна критичност към чуждите действия с нулева критичност към собствените си прояви, към личните си възможности и несъвършенства на характера. Това са субекти, които винаги са прави, те са най, най, никога и за нищо не са виновни – защото няма как, те са съвършени в собствените си очи, просто живеят в подменена реалност. За всичко хубаво, което им се случва, без значение дали е дело на общи усилия, заслугите винаги са техни, нищо позитивно не може да се случи без тяхно участие. Към лошото и нестойностното обаче те нямат никакво отношение. За него вина и отговорност винаги носят другите – защото те не са достатъчно способни, нито са съобразителни, не са трудолюбиви, колкото е необходимо, въобще са недостатъчни във всеки един аспект. Този типаж редовно присвоява победите за себе си и още по-системно и щедро подарява провалите на другите. А другите около безкритичните обикновено се сменят често, ако имат достатъчно лично достойнство и себеуважение. А “съвършените” винаги намират разумно обяснение за това – в него те по правило не присъстват като причина.
Всички обичат Реймънд
Ако не сте гледали забавния американски сериал “Всички обичат Реймънд”, то поне сте чували името му, щото то се превърна в нещо като метафора. Има хора, на които им се иска да живеят в такъв сериал, само че, да си го кажем честно, в живота няма вариант всички да те обичат и харесват. И се чувстват болезнено некомфортно, когато някой даде най-дребен знак или пък явен сигнал, че не харесва поведение, характер или външност. Обикновено хората бъркат такъв тип поведение със силно его, придружено от свръхсамочувствие. Истината обаче е, че хората, които твърде много държат да се харесат, хората, които болезнено приемат всеки намек за нехаресване, хората, които не търпят критика, защото не могат да я понесат, просто имат болезнено ниско самочувствие. Защото самочувствието, реалното самочувствие не е това, което показваш, то е това, което усещаш за себе си. Обикновено хората, които страшно много държат другите да ги харесат, имат сериозни вътрешни колебания относно възможностите и качествата си. Те са неуверени и понеже не могат да намерят подкрепа и увереност от себе си, я очакват от хората около себе си. Това е изключително важно за тях, понеже не могат сами да се остойностят, очакват това от другите. Добрите новини са две – първата е, че върху самочувствието може да се работи – вече има много специализирана литература на тази тема и психологически практики, които могат да доведат до добри резултати, и втората е, че с напредването на възрастта, част от суетата изчезва, себеуважението обикновено расте, и не е чак толкова необходимо да се оглеждаш в реакциите на другите, за да видиш кой си и къде си.
Суицидни прояви
Много зачестиха в последните месеци случаите на самопосягане на живота, да го наречем с термина, който принципно избягвам да употребявам самоубийство. Преди дни при Кеворкян във Всяка неделя гостуваше известен български психиатър и разговаряха по темата дали тези актове са заразни. И дали информацията, която се появява по медиите, може да бъде условно казано подстрекател на подобни действия и дали има някаква мода или зараза в извършването на тези актове. Психологът ясно каза, че състоянието на психиката в момент, когато човек пристъпи към подобно действия, е далеч от нормата до такава степен, че даже и в случаите на най-болезнения и особено популярен начин за самоубийство напоследък – самозапалването – хората не усещат никаква болка. Явно е, че науката приема тези състояния за гранични или по-скоро за такива, в които границата на нормалността, макар и за миг, е премината. Мен обаче в тази тема във връзка с тематиката и на блога ми ме интересува нещо друго. Има ли връзка между характера на човек и склонността към самопосягане. Мисля, че безспорно е доказано, че в повечето случаи на суицидно поведение става въпрос и за нарушени химични баланси в организма. Все пак няма как всичко това да няма връзка и с характера на човек. Личното ми мнение, което се базира преди всичко на наблюдения, непрофесионални, разбира се, е, че в повечето случаи склонни към подобни саморазрушителни актове са по-склонни хора с по-силен характер, по-издръжливи и по-търпеливи в живота. Нещо, за което и друг път сме говорили – често спотаяваните и сдържани емоции изригват опасно.