Едва ли някъде в дебелите учебници и задълбочените научни статии по проблемите на човешкия характер умението или неумението да се прощава е описано като черта на характера. В обикновения живот обаче и в нормалното човешко общуване то си е точно това – част от характера на даден човек, особеност, която би могла да улесни общуването с него или напротив – да го направи много сложно. Доста често отношенията ни с някого – било то човек от близкия ни приятелски кръг, или от по-далечния, човек от семейството, колега – зависи от това дали човекът е склонен да прости евентуална грешка – волна или неволна, – или е безкомпромисен. Контактите и общуването с безкомпромисни хора – без значение какъв е форматът на отношенията ви – не е лесна работа, в такива отношения се стъпва като в минно поле. А, повярвайте ми, няма човек, който иска да живее в постоянно напрежение. В този смисъл си мисля, че безкомпромисността и невъзможността да простиш е трудна не само за човека отсреща, но и за самия човек – доста често такива хора изпадат в социална изолация, имат доста ограничен приятелски кръг или пък доста дистанцирани отношения с околните. Компромисните хора, хората, които са достатъчно мъдри, за да знаят, че няма безгрешни хора, са предпочитани в живота и за приятелство, и за партньорски, и за бизнес отношения. Те са отворени за разговор, за обсъждане на даден проблем, готови са да разберат и да простят – принципно, разбира се, – евенуална грешка. Така че всеки трябва да избере едно от двете – да бъде принципен и безкомпромисен до крайност и обикновено неразбран, или да прощава грешките, от които никой не е застрахован – с мяра естествено.
Месец: октомври 2012
Прикритите хора
Днес ми се иска да поговоря за една категория хора – прикритите хора, тези хора, за които никога не знаеш какво мислят – не се изписва на лицето им, не го изговарят, не споделят. Сигурно и вие имате сред познатите си, колегите си, роднините си поне един такъв. По мое мнение това са едни от най-трудните за контактуване хора. Трудни, защото само по себе си човешкото общуване е едно оглеждане в отсрещния. И когато отсреща липсва образ, когато липсва обратна връзка, общуването най-малко е неравностойно, ако не и невъзможно. Общуването с прикрити хора е проблемно и когато става въпрос за контакти в колегиален или пък по-далечен приятелски кръг или познати. Там обаче форматът на контактите е такъв, че не предполага чак такава близост и оглеждане в другия, и в този смисъл даже дистанцията понякога може да е здравословна. Когато става въпрос за близки приятели – там важи принципът няма задължителни присъствия. Обикновено близките приятели си ги избираме на база еднакъв светоглед, еднаква чувствителност и еднаква откритост, тоест тук можем да наложим вето на прикритите хора още на входа. Не така обаче стои въпросът, когато става дума за роднини или пък за интимни партньори – в първия случай присъствията са задължителни по силата на кръвната връзка, а във втория случай говорят чувствата, а не разумът. Какво правим тогава. Да се опитваме да ги променим. Честно казано – малка вероятност за успех. Ако е близък роднина – го приемаме, защото роднините се обичат по правило, а не заради това, което са или не са. А ако е интимен партньор? Струва си да се помисли над този въпрос. Аз все още нямам отговор.
Характерът и проблеми в детството
Ако питате повечето психолози и психотерапевти, ще ви кажат, че повечето от комплексите на човек, повечето отклонения в поведението или характера му водят своето начало от проблеми в детството. Затова едни от първите въпроси, които те задават по време на своите сеанси или пък терапии на пациентите си, са именно за евентуални психически травми, преживени в детството. Много често се оказва, че жестоки престъпници носят дълбоки белези на психиката именно от най-ранна детска възраст. Съвсем скоро в пресата излезе и информация за това, че шведът Брайвик, почернил десетки семейства, също е бил малтретиран и игнориран в детството си от майка си. Което ще рече, че не са съвсем безпочвени тези съждения и наблюдения на психолози и психиатри. Аз обаче искам да погледна на тази тема от малко по-друг ъгъл, не от ъгъла на патологията. А именно, че доста хора, имайки предвид тези теории на психолозите, често използват някакви свои негативни преживявания от детството – дали в семейството, или пък извън него – като оправдание за недостатъците на характера си или пък трайните си неудачи в живота. Истината е, че са малцина тия, които са имали безоблачно детство – едни са израснали в разделени семейства, други в семейства, където един от родителите е алкохолик и упражнява тормоз, трети пък нещо друго. Трябва ли обаче да веем това като знаме и оправдание за цял живот. Не мисля. Идва един момент, който се казва зрялост, и оттук насетне съдбата и характерът на човека са си в неговите ръце. Неудачите – също. А оправдания – винаги могат да се намерят, но те не раждат нищо.
Страните на монетата
Днес ми се иска да погледна на човешкия характер не толкова професионално, не по критериите на психологията и свързаните с нея науки, а по-скоро метафорично и знаково. Да погледнем на човешкия характер като две страни на една монета. Никога не са еднакви, нали? Доколкото имам познания в тая посока. Освен ако не са някаква специална поръчка, лимитирана серия. Само че в живота и при хората специални поръчки няма. Всички сме подвластни на природните закони, носим определен характер и няма начин той да бъде еднозначен, а мисля, няма и да е интересно. Винаги има светла и тъмна страна. Да, всеки от нас трябва да се стреми и да търси ресурси в себе си да култивира, доколкото е по силите му, повече положителни качества и да тушира отрицателните прояви на характера си – говорили сме много за това. Само че днес няма да говоря толкова са самопознанието и възможността за самоконтрол и промяна, а по-скоро за търпимостта и разбирането към кривиците на характера на близките и не толкова близките до нас хора, за това, как да изработим толерантност и способност да разберем, че както ние не сме идеални, така и другите няма как да са съвършени. С две думи да погледнем философски на човешката психология и особености на характера. Дали е лесно, със сигурност не е. Но си мисля, че си струва да опитаме – при всички случаи би направило живота ни далеч по-безпроблемен и приятен. Пък и си мисля, че развиването на толерантност и търпимост е малко по-лесен процес от промяна на понякога генетично заложени черти на характера.