Да казваме ли истината?
Въпросът със сигурност е основополагащ за повечето хора, които не гледат повърхностно на живота, които мислят върху нещата, които им се случват, върху постъпките си и отражението, което дават те върху другите.
И още по-сигурно е, че на колкото хора зададем подобен въпрос, толкова ще бъдат и възможните отговорите. Нормално, както е казал класикът: разни хора, разни идеали.
Но нека да започнем с това, да се опитаме да дадем едно общовалидно определение за истината, да си отговорим на въпроса въобще има ли такова, има ли изобщо абсолютна и обективна истина. Или всичко е въпрос на гледна точка. По мое мнение по-скоро е последното. Всеки има собствен, съвсем логично субективен отговор и определение на това какво представлява истината, свое тълкувание на света, хората и случващото се с него и около него.
Тук въпросът обаче е друг – дали да споделяме всичко, което мислим за правилно. с другите. И ако го направим, не рискуваме ли да оставим след себе си много обидени и огорчени хора, да изгубим приятели или да спечелим врагове. И още в тоя порядък на мисли – е ли полезно това, или напротив, може да донесе повече вреди.
Аз лично смятам, че казването на правдата, ма макар и субективно, е здравословно за човешкото общуване. Особено между близки хора. Дори нещо повече – смятам го за задължително и си мисля, че освен всичко останало е един доста сериозен и надежден тест за приятелство. Защото по начина, по който човек приема това, което му казваш, може да проличи в каква степен ти вярва, доколко е уверен в чистите ти помисли и добри намерения.
Аз лично практикувам истината и мисля, че това е единствено правилната житейска позиция. Единственият начин човек да не изневери на себе си. Е, боли понякога. Но кой е казал, че задължително трябва да е лесно.
